Смъртоносна

~*' 21 '*~

Минутите се проточиха. Нямах представа колко дълго бях седяла така. Нощта беще студела и смразила крайниците ми, но не усещах щипещата й болка.

Усетих нечия ръка на рамото си, но нямах сила да се извърна, да реагирам. После чух изшумоляване на листа, когато новодошлият се настани на земята до мен.

-Знаеш ли, наистина трябва да се научиш да си здържаш емоциите.

Извърнах бавно лице към Ария. Бе облечена в асасинска униформа, подобна на тази която аз носех, а косата и бе вързана на висока опашка.

-Какво правиш тук?- попитах я остро

-Повярвай ми, не изгарям от желание да съм тук, но клетвата ме принуди. Явно си имала нужда от някого до себе си.

Замълчах, взирайки се в лицето ѝ. На тъмнината единственото, което раличавах бе отблясъците на косата ѝ, леко сиаещите ѝ очи и тънката линеа на усните ѝ.

-Как ме откри?

Тя изрита едно камъче с върха на кожения си ботуш.

-Чрез онази връзка, която съществува помежду ни. Ти направо ме теглеше насам.

-Остави ме сама.

Тя не ми отговори, нито стана да си тръгне. Загледа се някъде напред в тъмнината, а лунното сияние, караше лицето ѝ да изглежда по-зряло от обикновенно.

-Знаеш ли, смятах те за една безчувствена кучка, която изпитва удоволствие да убива и да контролира останалите - тя замълча за момен, хвърляйки ми бегъл поглед с лукава усмивка на лице - Е, поне вече знам, че за безчувственоста не бях познала.

Изгледах я злобно, но не проговорих. Нямах сила за спорове точно в момента, затова просто продължих да се взирам в хамелеонката.

-Затова и все по-често започвам да си задавам въпроса ,, Защо? ". - погледът ѝ стана настойчив - Защо накара краля за положим клетвата? Защо се опита да ме защитиш от него, рискувайки собствения си живот? Защо просто не ме уби?

Очите ѝ засияха съвсем леко и зеленото им сияние придаде мистичен вид на лицето ѝ. Гърлото ми се стегна и аз извърнах поглед от нея.

-Защото ми напомняш на едно момиче, което не го беше страх от нищо.

Ария замълча и видях с периферното си зрение как се вгледа в мрака на гората също като мен.

-Какво стана с нея?- гласът й излезе тих и предпазлив

Ракаса пристъпи бавно към мен и побутна рамото ми с муцуна. Погалих нежно муцуната й, след това се изправих, придържайки се за нея за опора. Нямах доверие вече на краката си. Усетих студената мокра земя под босите си крака. Така и не бях разбрала, кога бях изгубила обувките си по време на бясното ни препускане. Погалих кобилата си по муцуната.

-Умря.

Гласът ми бе безчувствен, дори в моите уши. Напрегнах мускули и се преметнах на гърба на Ракаса. Сграбчих гривата й, а тя се раздвижи неспокойно под мен. Ария се бе изправила и се взираше в мен с поглед, които не бях виждала преди в нея.

-Да се връщаме.

Пришпорих кобилата си и тя в умерен тръст се затича между дърветата. Няколко секунди по- късно, до нас притича втора кобила с чистобяла кожа и изскряща грива, а зелените ѝ очи проблясваха в мрака като светулки.

Тишината се спусна помежду ни, докато светлините на двореца бавно не изплуваха пред нас. А аз се мъчих да забравя разговорът, които бях провела с Адриан само допреди час, ледената усмивка на краля, от срещуположната страна на залата, както и сянката спотаена между розовите храсти. Сянката на човека, когото бях изпратила Ария да издирва. За когото бе предназначена отварата. И с когото бях танцувала същата вечер. Лисичата му усмивка ме преследваше всеки път, когато затворех очи.

================================

Ехе, ето я и новата! Съжалявам за забавянето имах ама ужсно потресаващо натоварваща седмица. Следващата също няма да е хич лека, тъй че очаквайте слеващата глава подругата седмица. Предварително се извинявам за което.

Благодаря за разбирането и до следващия път <3