Смъртоносна

~*' 21 '*~

-На това му се казва почувствена изповед.

Насмешката порозираше в гласа й. Стиснах челюсти, но не се обърнах.

-Явно планът ти отиде по дяволите.

Извърнах се рязко към нея, като стиснах гърлото ѝ с една ръка, а с другата опрях едно острие в гърлото ѝ. Гневът пулсираше във всяка моя клетка.

-Какво знаеш ти?! -казах с заплашително тих глас

Очите ѝ се взираха спокойно в моите, сякаш преценяваха ситуацията, думите които щеше да изрече.

-Това, на което ти отказваш да повярваш.

Душата ми се сви като в менгеме. Ръката ми отпусна хватката си върху врата ѝ. Нямах контрол върху тялото си. Върху емоциите си, които напираха да излязат всеки момент от мен. Затова се извърнах и побягнах. А Ария не ме последва.

Тичах, докато не бутнах двойната врата на конюшната. Ракаса вдигна голямата си черна муцуна и ме погледна разтревожена. С треперещи пръсти отключих вратата ѝ. Тя пристъпи кротко към мен, а мускулите ѝ потрепваха напрегнато. Прокарах ръка по врата ѝ и опрях за миг чело на него, заслушана в равномерното ѝ дишане. Сетне с едно ловко движение се преметнах на гърба ѝ, въпреки ужасно неудобната за целта рокля. Умових я здраво за гривата, която бе като излята от нощно небе и я пришпорих с крака. Ракаса се затича и излетя бясно от конюшните. Насочих я право към гората зад двореца. Тя препусна силна, свободна и безстрашна към тъмната ласка на гората.

Оставих се на усещането на тялото ѝ под себе си. Без седло, без юзди... само аз и нея в тъмнината на нощта. Клоните на дърветата удряха и драскаха кожата ми, но не им обърнах внимание. Сълзите се ронеха от очите ми като водопад, а сърцето ми...сякаш някой ме бе пробол с отровна срела с всеки негов удър отровата се разпростираше в всяка част на тялото ми.

Минаха минути, няма представа колко точно. Ракаса забави своето темпо и започна да върви бавно. Сълзите бяха секнали само преди минути, но празната дупка в мен продължаваше да се разраства. Останала без никаква сила едва не се свлякох от гърба ѝ, когато се помъчих да сляза. Краката ми достигнаха земята, но нямах сила да се задържа и паднах на колене. Останах така. На колене, някъде там в тъмнината на гората. Ръкаса ме наблюдаваше мълчаливо, пристъпвайки нервно от крак на крак.