Смъртоносна

~*' 21 '*~

-Селест, аз...

-Не говори! - прекъснах го с рязък тон

В очите му проблесна така познатата ми тревога, но бързо изчезна, заместена от пяната нотка в очите му. Все още се намирахме в градината. Някой можеше да ни чуе, да ни види, а това щеше да изложи и двама ни на риск. Последното, което ни трябваше бе да плъзне някакъв слух за двама ни.

С бавни несигурни пръсти той се пресегна и улови ръката ми в своята. Същата ръка, която преди малко го бе зашлевила.

-Не исках да те засегна или обидя. Прости ми, Селест.

Изтръгнах рязко ръка от неговата. Всеки физически контакт с него караше остри иглички да се забиват в сърцето ми. Но ме заболя още повече, когато видях болката, която се изписа на лицето му.

-Адриан, нито мястото нито времето е подходящо за този разговор. - каззах пристъпвайки нервно от крак на крак- Ще говорим утре.

Обърнах му гръб и закрачих бавно по чакълената алея, без да чакам отговорът му. Но на втората си крачка спрях и го погледнах през рамо, тъкато не го бях чула да ме следва. Адриан бе стиснал юмруци и бе забил поглед в земята. Сърцето ми се сви, виждайки колко болка му бях причинила. В този момент се ненавиждах.

-Адриан?- казах с по-мек и тих глас

Той вдигна глава към мен, но раменете му останаха напрегнати. Насила накарах ъгълчетата на усните ми да се извият в лека усмивка. Протегнах ръка към него.

-Хайде, да тръгваме.

Дали от усмивката и мекотата на гласа ми, дали от замайването, което му носеше отварата, или от нараненото си сърце, Адриан не се поколеба, когато скъси растоянието помежду ни и хвана ръката ми. Неговата бе топла до ледената ми кожа и аз я стиснах в здрава хватка, сякаш можех да задържа и самия него да не си тръгне от мен. Обърнах се и закрачих по алеята, между високите акации и камелии. Батовчед ми вървеше тихо зад мен. Не каза нищо повече, не ме спря. Сякаш отварата бе изцедила и най-малката капчица самообладание в него и сега се движеше като насън.

Само няколко метра от мястото, на което бяхме разговаряли, долових тих шум. Цялото ми същество се изпълни в паника, но продължих да вървя устремено напред. Погледнах към пишните розови храсти, натежали от цветове, точно откъдето бях чула шума. Взрях се в мрака, опитвайки се да различа наблюдателя ни.