Смъртоносна

~*' 21 '*~

-Адриан, какви ги говориш. Колко вино изпи?- попитах го шеговито, опитвайки се да сменя темата

Братовчед ми смръщи съсредоточено вежди. Челюстта му се стегна, а очите му не ме изпускаха.

-Говоря сериозно, Селест.

Гласът му бе толкова съсредоточен, че усмивката падна от лицето ми, колкото и да се опитвах да я задържа. Направи още една крачка към мен, а аз отстъпих една назад. Едва не подскочих от изненада, когато студеният камък на стената на двореца не се долепи до гърба ми. Нямаше повече накъде да отстъпвам.

-Когато те гледам, не виждам никого друг. Усмивката ти ми дава смисъл да се боря. Да бъда различен от този, в които баща ми иска да ме превърне. - спря за миг, правейки още една крачка към мен. Вече бе толкова близо, че пишната пола на роклята ми докосна стъпалата му.- И ме е страх. Винаги ме е било страх да ти кажа, какво чувствам.- за миг замълча, сякаш се бореше за свяка глъдка въздух- Но днес, по някаква причина не ме е страх, затова ще го кажа още веднъж.

Не откъсвах очи от неговите, които въпреки отварата бяха ясни и по- сериозни отвсякога. Всяко звънце самообладание и смелост бе изчезнало от мен и останах вцепенена, когато той се наведе към мен, скъсявайки разтоянието помежду ни. Дъхът ми секна, когато прошепна в ухото ми :

-Обичам те.

През тялото ми премина трепет. Трябваше да спра това, възможно най-скоро. Не трябваше да ми го казва сега, когато бе под въздействието на отварата. Нищо от това не биваше да се случва. Бях разкрила душата му пред себе си, какво по-грешно можех да направя. В този момент се чувствах като чудовище.

Адриан вдигна глава бавно, неоткъсвайки поглед от моя, а на усните му се бе появила лежерна усмивка. Раменете му се бяха поотпуснали леко, сякаш някоя тежест бе паднала изведнъж от плещите му. Но тя остана на лицето му само секунди, преди плесницата ми да удари бузата му.

Шок премина през лицето му. От изненада отстъпи една крачка назад и най-накрая можех да дишам спокойно. Бях убедена, че лицето ми показва точно емоционалният срив на душата ми. Но не казах нищо. Стиснах с треперещите си пръсти яркият плат на роклята си, борейки се с гнева, сраха и сълзите едновременно.

Адриан не откъсваше очи от моите, но гласът му излезе несигурен, когато отвори уста: