Добра жена

5. Тъмнина

- Какво искаш да кажеш? - можех да усетя как променя изражението си зад врата ми.

- Изнасили ме най-безпроблемно, какво друго би искал?

- Не съм го направил, Аннабела - отвърна той сериозно.

- Дори не можеш да го признаеш - отвратих се от държанието му.

- Направих някои неща, с които не се гордея, но не съм отнемал девствеността ти.

- Не можеш да заблудиш и себе си.

- Заклевам се, Аннабела. Не съм ти я отнел.

- Защо да ти вярвам? Наистина не помня някои неща от онази нощ, но начинът, по който се събудих, обяснява всичко.

- Не бих ти го причинил. Щях да го направя, вярно е. И може би нямаше да изпитвам никакви угризения, но... Начинът, по който ме гледаше... Очите ти бяха изпълнени със страх. Страх от мен. Не можех да ти го причиня... Не можех да те нараня повече... Не можех да ти я отнема - последва минута тишина. Дали казваше истината? Думите му звучаха толкова искрени... Но това е Хари. Той умее да лъже. Въпреки това изпитвах огромна нужда думите му да са истински. Може би, защото исках да е така, или може би, защото дълбоко в себе си му вярвах. Обърнах се към него и лицата ни бяха на сантиметри разстояние. И все пак му повярвах. - Знаеш ли какво ми каза? - изведнъж започна той. Поклатих глава в знак на отрицание. - Че не искаш да те боли. Не искаш да те боли повече. И ако си мислиш, че ти си се чувствала зле, то и аз се чувствах точно толкова ужасно. Знаех, че съм те наранил. Не исках да го правя. Не исках да те боли. Осъзнах го прекалено късно. Трябваше да ти се извиня. Щях да го направя веднага, но ти бе заспала. Лежеше върху мен, потънала в толкова спокоен сън. Сякаш аз бях спасителният ти пояс и това чувство... Това чувство ми харесваше. Харесваше ми да те карам, да се чувстваш в безопасност. На сутринта ти беше отишла да се изкъпеш. В банята те видях. Търкаше толкова упорито тялото си, опитваше се да изтриеш следите ми. Не можех да прекарам този ден с теб и да те гледам в очите. Затова отидох в града и щях да ти го кажа, щом се прибера. Но не е толкова лесно.

Думите му обясняваха много неразбираеми неща за мен. Вярвах му и се мразех за това. Вярвах на всяка една дума, не защото бе истина, а защото Хари я бе казал. Той бе толкова грешен, струваше ми прескъпо да се държа както трябва, а именно да съм сърдита заради фактите. Но просто не можех. Ако Хари ме докоснеше, усещах как тялото ми щеше да се разпадне под допира му. Не можех да бъда силна, но трябваше. Трябваше да постъпя правилно, не да рухна под изпепеляващия му поглед.