Джимин тъкмо излизаше от училищната сграда, когато се сети, че в предния му джоб липсваше телефона. Ококори очи, въздъхна и се върна обратно до класната стая, поглеждайки върху чина, под него. Отне му известно време и тъкмо бе започнал да изпада в паника, когато огледа цялата стая и го забеляза на учителската катедра. Отдъхна си. Явно някой го беше видял и го беше преместил там. Блондинът взе телефона, тръгвайки обратно надолу, погледа му съвсем случайно стрелвайки се към отсрещния прозорец, сочещ към парка зад училището. Забеляза познат силует и се приближи с бавна крачка до прозореца, докато прибираше телефона си механично в джоба. Джимин премигна няколко пъти щом видя Юнги и сви вежди, виждайки че човекът до него бе маскиран. Задържа погледа си на тях за известно време, обърквайки се още повече, когато момчето до Юнги закри очите му. Махна маската си и се огледа притеснено, предоставяйки на Джимин възможност да види лицето му и да опули очи, хващайки се за парапета на прозореца, за да се приближи още. Блондинът целият се разтрепери щом видя целувката. Пулса му забърза и усети колко бързо преминаваше кръвта във вените му след като видя Юнги да отвръща. Очите му дори се насълзиха, докато целувката на момчетата, които наблюдаваше ставаше по-дълбока. От ярост, безпомощност, разочарование, тъга...
-Мамка му... - прошепна Джимин, издишайки накъсано, като се обърна, свличайки се инстинктивно на земята. Искаше да седне, за момент се почувства сякаш му прималя, главата му се замая.
Очите му бяха зачервени и ококорени, вперени в празна точка, а той целия се тресеше. Да не би току що да... Загуби? Пак Джимин загуби Юнги. Момчето едва отвори устните си, когато от тях излезе хлип.
Момчето, минаващо по коридора забави крачка щом забеляза Чим на земята и клекна бавно до него.
-Хей... - той повдигна вежди, слагайки ръце на раменете на Джимин. - Какво има? Какво ти е? - нямаше отговор. - Как се казваш? Аз съм Техьонг...
Джимин го погледна, очите му блуждаейки. Изглеждаше все едно не знаеше къде се намира. Не беше сигурен дали изобщо виждаше момчето пред него или гледаше през него. Дори думите му не чу. Разтвори устни, дори те треперейки, но от тях се отдели още един хлип.
Техьонг можеше да се закълне, че усети сърцето си да се свива. Не обичаше да гледа нещастни хора. Уви ръцете си около Джимин и го придърпа в успокояваща прегръдка, макар и леко неловка, тъй като бяха непознати. А блондинът се вкопчи в него. Чувстваше се сигурно просто, защото беше непознат. Не го познаваше и не беше наясно с проблемите му, нито с това какво го бе счупило толкова, така че поне егото му можеше да остане цяло. Колко съгласен беше с идея някой непознат да го види толкова слаб, при положение, че му нямаше доверие, беше друг въпрос. Въпрос, който тъкмо беше проникнал в главата на Джимин и той се дръпна като попарен от ръцете на непознатия.
Чим избърса очите си на няколко пъти и се засмя неловко. Изтупа дрехите си и прочисти гърло, Техьонг поглеждайки го в очакване да му разкаже, тъй като бе решил, че се е успокоил.
-Ти си страхотен човек, такива като теб ще спасят света, благодаря. - смотолеви набързо Джимин и потупа рамото на Техьонг, който го погледна тъпо и празно, объркан. - Аз съм добре вече, нищо ми няма, ще тръгвам... - момчето стана от земята и взе раницата си, слагайки я на едно рамо. - Беше ми приятно~. - провикна се докато се отдалечаваше по коридора, помахвайки на Техьонг.
Те стоеше, премигвайки на няколко пъти, чудейки се как бе възможно човек да смени настроения толкова бързо. Въздъхна.
"За к'во изобщо се опитваш, хората си се оправят и без теб, супермен..."