Виеше ми се свят и като че ли щях да повърна, но се взирах в една точка и се опитвах да се подобря. Не се получаваше и усещах как закуската ми ще излезе на бял свят всеки момент. Станах от мястото си и изтичах без никакви обяснения до тоалетната. Надвесих се над тоалетната чиния и хванах косата си в едната ръка, докато повърна всичко. Господи, сигурно съм хванала някакъв грип. Станах, измих ръцете си ръцете и се погледнах за малко в огледалото, оправяйки косата си. Излязох от тоалетната и заварих двете си приятелки в пробната.
- Адел, мислиш ли, че този цвят е подходящ?
- Чакай, за светло бежаво ли говориш, Дейзи?
- Да, знам, че е демо...
- Не, скъпа, не знаеш, защото това не просто е демоде, това е изкъртване на модната цивилизация като цяло.
- Не мисля, че е толкова зле - казах на Адел, която трескаво поклати глава и за пореден път изхвърли встрани закачалката, грабвайки я от ръцете на Дейзи.
- Бела, да не си изгубила усета си за мода?
- Не, просто мисля, че Дейзи трябва сама да избира какво да облече за срещата си.
- С тази бежава рокля по-скоро ще изплаши момчето.
- Не мислиш ли, че тя има право на глас?
- Аннабела, Дейзи е моя братовчедка. Освен това вече е на твоята възраст и няма приятел. Което пък значи, че ако до двадесет не се омъжи, ще е първата в рода ни, която е развалила традицията. По-добре да се обеси тогава.
- Защо я ограничаваш така? Дейзи туко-що прекрати пет годишна връзка, не може на следващия ден да излезе на среща.
- Точно затова говоря! Пет години с Марк и ти се раздели с него за такава глупост! Не мога да повярвам. Нека да спрем с това, защото започвам да се ядосвам много и няма да мога да оправя Дейзи за срещата й.
- Но, Адел, "глупост" не дефинира това, което Марк й е причинил. Няма дума за такава постъпка.
- Да, но бяха на крачка от годежа.
- И какво щеше да се случи, след като бяха сгодени? Да живее една лъжа, една илюзия, че Марк я обича и тя е единствената жена в живота му ли?
- Бела, спри. Много жени живеят така. Такава е нашата среда. Ако толкова искаш да бъдеш като останалите граждани, тръгни си, но без парите на баща си или съпруга си, с дипломата за средно образование, която едва изкара, и нулевата си ориентация за външния свят. Въобще някога возила ли си се в градски транспорт? Не, защото имаш шофьор и охрана. Някога яла ли си в заведение за бързо хранене? Не, защото ходиш в първокласни ресторанти с марковите си дрехи и бижутата, които Хари ти подарява. Така си отгледана, така е отгледана и Дейзи. И ти имаш съпруг, докато си на осемнадесет, а Дейзи няма. И трябва да си намери. Независимо какъв е, дали я обича или дали спи с други жени. Това е нашият живот.
- И след като знаеш колко е ужасен, защо не измъкнеш Дейзи от страданията?
- Защото - Адел беше готова да ме засипе с нов водопад от безмисленото й слово, но се спря и ме погледна празно. - Знаеш ли какво? Забравих, че ти не беше сред нас толкова много време и си загубила маниерите си някъде по пътя към медения месец. Какъв е този феминизъм, който те е обладал?
- Не говоря са феминизъм, Адел. Просто искам да дадеш шанс на Дейзи да избере тоалета си сама. Тя ще ходи на среща, не ти все пак.
Адел се завъртя наперено и се запъти към вратата на пробната в магазина. Дейзи въздъхна отчаяно и сложи главата си между коленете, съвсем отчаяна от живота, който й се налагаше да живее.
- Спокойно, Дейзи. Ще намерим рокля, която ти харесва и е подходяща.
- Не се притеснявам за това, Бела. Сякаш не познаваш Адел. Ако нещата с това момче не потръгнат, ще ми го изкара през носа.
- Не я слушай, та ние сме само на осемнадесет. Имаш толкова много живот пред себе си. Дори и да не запишеш висше, винаги имаш възможността да избираш с кой да се срещаш и за кого да се омъжиш.
- Господи, сякаш не познаваш майка ми. За нея Адел е перфектна, а щом Адел не ме харесва, майка ми няма също. Знаеш какво е, когато майките ни не ни одобряват.
- Тя ти е майка, Дейзи. Може да не одобрява какво правиш, но животът си е твой, пълнолетна си.
- Права си, Бела. Животът си е мой. Боже, какво щях да правя без теб?! Толкова се радвам, че се върна при нас, точно когато най-много се нуждаем от теб! Този сезон е пълен със сватби, а след твоята последваха цяла дузина.
- Мисля, че и на мен завръщането ми се отразява добре. Да си омъжена е скучно.
Не бях сигурна дали е така, но не можех да разочаровам това момиче още повече, казвайки й, че мисля да си тръгна. Смятах, че връщането в средата ще ми е интересно и ще е забавно. Все пак вече бяхме зрели жени, не тийнейджърки. Добре, може би не бяхме много пораснали, но повечето бяха омъжени, което значеше, че трябваше да сме отговорни, не емоционално-зависими от новата колекция на Гучи.
Не че не ни беше забавно понякога с Тензи, Линли, Адел, Дейзи, Лола, че дори и Маргарет, но в повечето случаи те бяха снобарки. Досадни, всезнаещи, заседнали в епохата на Барока снобарки. Разбиранията им бяха толкова далеч от реалността, сякаш те не бяха гледали новини и не бяха стъпвали в социалните мрежи. Чак ми ставаше смешно понякога. Но какво можеше да се направи, когато самата мисъл жена да работи или да учи нещо по-различно от изкуства е неприемлива за нашето общество от висши особи?
- Дейзи, закъснявам за обяд с Хари, толкова ми се искаше да остана, но му обещах.
- Няма нищо, Бела. Отивай при мъжа си, и без това нямате много време заедно.
- Утре ще ни кажеш как е минала срещата, става ли?
- Разбира се. Тръгвай.
Взех чантата си и излязох през вратата. Отвън седеше Адел и разговаряше с някого по телефона, когато й прошепнах с устни, че тръгвам. Тя ми кимна отвеяно и продължи да говори, а аз излязох от бутика в центъра на Лондон. Имах половин час до срещата ни с Хари в един от луксозните ресторанти близо до офиса му, но в лондонския трафик най-вероятно щях да закъснея. Качих се в колата, а Рамон направо потегли към дестинацията ни.
Колите се движеха бавно, едва-едва, а клаксоните бяха като вечен фон на цялата картинка. Въздишах отчаяно от време на време, а Рамон ми пращаше отегчен поглед в стил "нищо не мога да направя" чрез огледалото за задно виждане и повдигаше рамене. Според изчисленията на Роузи, новата секретарка на Хари, защото старата беше уволнена по мистериозни причини, с Хари имахме точно 34 минути заедно преди той да тръгне за поредното заседание в Люксенбург. Полетът му беше в два тридесет и пет, а той трябваше да бъде в ресторанта в един и седем, за да има време да стигне до летището за частния си самолет. Проблемът беше, че часът минаваше един и шест, а аз все още бях на път. Най-доброто, което успях да измисля, беше да се обадя на Хари и да му кажа да поръча храната, но той така и така не ми вдигна телефона. Въздишах отчаяно отново и отново, и отново. В един и деветнадесет най-сетне бях пред ресторанта и изхвърчах от колата, връхлитайки в заведението. Масата, която обикновено резервирахме, беше празна. Очите ми се стрелнаха към другите места, но видях само някакви азиатки, които ме гледаха учудено. Реших да се кача на втория етаж, за да потърся Хари, но след минути установих, че съпругът ми не е тук. Един костюмиран мъж дойде до мен, държейки тънък лист в ръцете си и ми го подаде безмълвно. Взех хартията и прочетох написаните думи набързо.
"Съжалявам, Белс. Полетът беше по-ранен и се наложи да замина за по-дълго. Ще бъда доста зает през следващите две седмици и няма да имаме възможността да поддържаме връзка. Обичам те. Ще се видим в края на месеца."
Чудесно.
Сега остава да не виждам Хари за две седмици и ще се побъркам напълно. Каква е тази работа, която не ти позволява да виждаш съпругата си веднъж в седмицата? Нали имаше приближени и доверени лица, защо те не му помагаха? Явно баща му е имал време да направи три деца и да се ожени четири пъти, докато е работел, но Хари не може да се появи за един половин часов обяд. Не заслужавах ли малко време с мъжа си и аз, не само конкурентната фирма? Трябваше да обмисля възможността да му стана секретарка, така поне щях да го виждам по някое време.
Смачках листа в ръката си и на излизане от ресторанта го хвърлих в малкото кошче отвън. Качих се в колата, тряскайки черната врата и само измърморих ядосано на Рамон да кара към имението Фокс. Трябваше ми малко време с Ребека, Клара и Хелен, през което да осмисля как да живея без да си оскубя косата от отчаяние. Рамон мълчаливо послуша заповедта и скоро се намирах в натоварения трафик отново. Пътувахме дълго, дълго достатъчно, за да измисля сто различни начина да се сърдя на Хари, но той не беше виновен, нали? Това е работата му, неговата кариера е важна, нали? През цялото време си задавах едни и същи въпроси, но се спирах и пак се връщах в началото. Охраната на дома на родителите ми отвори големите врати пред двора, разрешавайки на Рамон да паркира колата вътре. Един от охранителите отвори задната врата на черния джип и аз излязох. Вървях бързо към стълбите пред голямата порта, но щом ръката ми доближи звънецa, нещо ме спря. Точно в този момент исках някой да ме успокои, а не да ме нахоква за решението ми да се омъжа за Харолд, а Ребека най-вероятно щеше да направи точно това.
Все пак звъннах и изчаках, докато Хелен дойде, за да ми отвори. Тя се стъписа малко, но бързо ми даде голяма прегръдка, засипвайки ме с въпроси, които не можах да членоразделя, и ме издърпа вътре. Взе якето от гърба ми и чантата ми и ги закачи, докато продължаваше да ликува заради внезапната ми поява.
- Как си, Бел?
- Добре - излъгах, усмихвайки се.
- Какво правиш по цял ден? Чух, че си започнала да излизаш със старите си приятелки? Не бяхте ли скарани?
- Да, Хелен, така си запълвам времето. Вие как сте?
- Как може да сме. Най-вече благодарни, че не ни уволни, защото вече не живееш тук.
- Полудя ли?! Тук са всичките ми спомени, никога не бих го направила. И все пак имам нужда от дом, поддържан дом, освен имението Стайлс.
- Защо? Какво се е случило?
Започнахме да вървим навътре и стигнахме кухнята, където Клара и Ребека готвеха нещо. За кого ли, щом никой не живее тук?
- Бела!
Клара скочи от малкото столче и дойде при мен, стискайки ме в прегръдка. Ребека се усмихна съвсем леко и се приближи, за да ме прегърне и тя, но далеч по-сдържано.
- Как си, Бела?
- Добре - излъгах за втори път хората, които ми бяха най-близки до семейство освен Хари.
- Как върви животът на омъжена жена?
- Скучно.
- Скучно ли? Мислех, че цял ден ще си заета да обикаляш бутици и магазини и да организираш партита и да изглеждаш красива. Каквото правят съпругите, нали?
- Да, Клара, но това омръзва. Особено след като едва-едва виждам Хари.
И трите ахнаха и ме погледнаха очудено с ококорени очи.
- Какво имаш предвид?
- Той е толкова зает в този офис, постоянно пътува и бърза за някъде. И, по дяволите, правихме секс последно преди три седмици. Три седмици без секс, знаеш ли какво значи това? Че връзката ни не е здрава, доверявайки се на списанието, което четох.
- Космополитан съсипва бракове.
- Клара, страх ме е.
- Нали си имате доверие, просто е зает сега. Ще се освободи.
- Ами ако не се?
- Не мисли най-лошото.
- Нямаше да стане, ако не се беше омъжила за този човек - Ребека каза спокойно, наблюдавайки храната, която приготвяше. Сякаш беше казала най-обикновена клюка, дори не ме погледна.
- Кога ще спреш да казваш, че бракът ми с Хари беше грешка?
- Когато наистина не е грешка.
- Боже, Ребека, ти наистина ме мразиш.
- Не, теб, Бела, разбира се, че не теб. Той е чудовище.
- Не е! Не го познаваш, Ребека. Спри с глупавите си преценки.
- Бела, спокойно.
- Хелен, ще ми дадеш ли нещо за ядене? Нещо калорично, моля те.
- Разбира се. Искаш ли пай?
- Да, ако може две парчета.
- Веднага.
Ребека и Клара мълчаха, докато продължаваха да си вършат работата, а Хелен ми сервира храната.
- Искаш ли кафе?
- По-добре още две парчета пай.
- Боже, много си гладна. Обядвала ли си?
- Повърнах си закуската.
- Да не ти е лошо?
- Малко.
- Искаш ли да ти дам някакви лекарства?
О, боже мой. Ако е това, което си мисля, никакви лекарства не биха помогнали. Случайно периодът ми закъснява.
- Не, Хелен.
- Сигурна ли си?
- Да, ще си взема тези за изпът.
Грабнах храната и излязох от кухнята, запътвайки се към изхода. Взех якето и чантата в другата си ръка и влетях в колата.
- Към вкъщи. И по-бързо.
***
- Бела, това всъщност е много добра новина.
- Не знам, Шарлът. Не е ли прекалено рано?
- Щом се обичате, не е. Как мислиш да му кажеш?
- Не знам. Ще изчакам.
- Не можеш да криеш това вечно.
- Няма. Просто ще изчакам подходящ момент. А и трябва да се върне в Англия все пак. Имам време.
- Както решиш.
Аз и Шарлът се взирахме в седемте теста за бременност, които бяха положителни и седемте. Официално аз, Аннабела Стайлс, бях бременна с детето на Хари.