Вървях през претъпканите улици на Лондон, докато навън пресвяткаха светкавици и се чуваха гърмежи. В най-скоро време щеше да завали типичният порой и ако не намерех кафенето, в което имах среща, щях да подгизна в бурята навън. Не бях единствената, която бързаше. Естествено, че всички се бутаха, за да намерят заведение, в което до се скрият от приидващото. Проблемът беше, че токчетата не са най-добрият приятел на жената, както казват, освен това ми беше адски студено и имах чувството, че шофьорът ми, който беше напълно верен на Хари, ме следи.
Опитах се да не съм подозрителна за тази среща, но аз наистина не мога да лъжа. Особено Хари, той сякаш вижда през мен. Не се замислих за това, когато се омъжих за него, но тогава не мислих и че ще видя Гордън отново и то по свое желание. Все пак никога не съм предполагала, че ще се съмнявам в моя Хари и това, което ми казва рядкото пъти, когато имаме време само двамата, без семейството му или работата му. И това е само първият месец от брака ни. Не казах на абсолютно никого за срещата, която си уредих с този човек, който явно знаеше много повече от мен за всички Стайлс. Все пак Шарлът, колкото и да ми симпатизираше, не би се съгласила да се бъркам в тайните на баща й. Хари би откачил, а Ребека би започнала с онова "Казах ли ти". Разбира се, не се осъмних така лесно в съпруга си. Срещата с терапевтката, за която Хари също не знаеше, не помогна на съмненията ми. Не можех да ги кажа открито пред Хари, защото така започваха всичките ни скандали. Не знам дали го осъзнавах, но аз определено го лъжех. Как ли би се почувствал ако е напълно невинен и разбере за лъжите, които така спокойно изрекох? За съмненията ми в честността му? Ами когато се усъмних в него още на медения ни месец? Но след това си изкарахме чудесно, нали? Той едва не откачи, когато се опитах да подкупя секретарката му, после не се прибра цяла нощ, а аз го чаках, искайки да му се извиня. Може би имам право на съмнения, но бях прекалено слаба да понеса най-лошите предположения, затова ги отхвърлях още преди да се замисля за тях. Имах нужда от това всичко да си бъде наред, както през последната година, когато бяхме сгодени. Тогава той нямаше толкова работа въобще. Тогава взаимоотношенията ни бяха много по-близки. И честни. Сякаш сега всичко това е избледняло. Затова реших след мъчителните три седмици на съмнения и подозрения, плюс изкушението да проследя Хари или да надникна в телефона му, най-накрая да разбера. Защото иначе щях да извърша някоя глупост.
Защото не исках да е нещото, което щеше да ме убие. Но не можех да се примиря с желанието си да знам истината. Предполгах, че дълбоко в себе си знаех, ако беше истината, то по-добре да не разбирам. Защото ако Хари направи такова предателство, няма да го понеса.
Това е. Пред мястото на срещата съм. Навън вече валяха ситни капки, а групата от бързащи хора ставаше все по-гъста в този оживен район. Влязох вътре, оглеждайте се за познатата му побеляла коса. В ъгъла, където осветлението на арт кафенето беше по-слабо, видях фигурата му да седи на фотьойл. Черната шапка беше на главата му, както винаги, а дрехите му бяха в подобни тъмни цветове, така че той се сливаше с тълпата перфектно. Опитвайки се да съм обикновена, се насочих натам. Когато Гордън ме забеляза, остави кафето, което пиеше, на масата и ме погледна проницателно за повече от минута, докато се настанявах.
- Здравей.
Реших да започна първа, защото изглеждаше по-сигурно. Той не отделяше пъстрите си очи от всяко мое действие.
- Радвам се, че те виждам отново, Аннабела.
- Не бих правила това, ако не беше наложително. Държа да знаеш това.
- Първо, какво по-точно трябва да значи "наложително"? И второ, какво този път е направил, Хари?
- Той ме обърква.
- Как по-точно?
- С всичко, което прави. Противоречивите му действия ме побъркват. Единия ден се държи мило, а на следващия се прибира през нощта, извинява се , на следващата сутрин е кисел, по обяд ми се обажда , за да ми каже, че ме обича. Не мога да го разбера.
- Разбира се, че не можеш, Бела. Защото все още го оправдаваш.
Нацупих се на думите на Гордън, защото те се забиваха право в сърцето. А и не исках да ги повярвам. Но трябваше да помня, бях дошла тук за информация. Можеше и да боли. Дяволски много.
- Колко време мина от сватбата ви?
- Месец след като се върнахме от почивката.
- Значи си му омръзнала вече.
- Това не е истина. Не исках да ми пълниш главата с глупости, исках просто да ми кажеш какво знаеш.
- Вече ти казах за целия план на Стайлс, а ти не ми повярва, изгони ме от сватбата си и вероятно направи най-голямата грешка в живота си.
- Трябва да има още нещо, което си пропуснал. Защото нещата не се връзват така.
- Или ти просто не искаш да ги навържеш.
Можех спокойно да нарека Гордън объркващ, ниво Хари. А после ние жените сме били трудни. Ха, пробвай да говориш като нормален човек с тия двамата.
- Просто спри с тези сложни хипотези.
- Не бих ги нарекъл хипотези, по-скоро само тези.
- Хипотетично.
- Меко казано, Бела, била си уловена в мрежата на Хари, хвърлена от кораба Стайлс.
- Метафорите ти ме нервират.
- Бих казал нещо остроумно, но защо, след като ти не искаш да ме слушаш? Виждам го в очите ти. Ти вече си решила да оправдаваш Хари и да му вярваш безусловно. Но въпросът е, че не мога да налея с фуния в главата ти истината. Трябва сама да поискаш да я възприемеш.
Трудно е да спориш с, или по-конкретно да лъжеш в лицето, човек, който знае фактите, които ти отричаш. Затова може би просто си замълчах и не се обадих след това. Взех чантата си от масата и станах. Напуснах кафенето без да се сбогувам с Гордън и без да споря повече.
Явно не се получи.
Защото все още се чувствах точно толкова виновна за следенето на Хари и всички тези лъжи, колкото и усъмнена във връзката ни. И нямаше нищо, което да отличи едното от другото.
Вървях към малката уличка в сърцето на града, където бях накарала шофьорът ми да ме изчака. Матово черната кола седеше на същото място, на което беше паркирана. Надниквайки вътре, докато очаквах някой да ми отвори вратата, осъзнах, че "охранителят ми" го нямаше. Опитах се да отворя сама вратата на задната седалка, за да го изчакам вътре, докато още ръми леко, но беше заключено. Пробвах и с предните врати, но не се получи, затова се отказах. Пресякох от другата страна на малката уличка, която не беше толкова оживена, но все още имаше много коли и жени, които обикаляха по авенютата, за да намерят най-хубавите обувки по бутиците. Срещу мен имаше нещо като малко заведение, предполагам кафене, затова реших да вляза вътре, за да изчакам Рамон, или поне докато спре да вали, макар и да беше слабо. Къде ли може да отиде този човек?
Изглежда нямаше сервитьори, затова се приближих до касата, на която стоеше младо момче и си поръчах кафе. Изчаках, докато се приготвяше, избирайки си нещо за ядене от стъклената витрина. Задоволих се с някакви "нискокалорични бисквити с ленено семе" и извадих дебитната си карта от малката чантичка, която беше на рамото ми. Момчето я чекира и ми подаде малкото апарата, за да вкарам кода си. След като бях платила всичко, взех пакетчето с храната и картонената чаша и заех мястото на един от високите столове на бар плота до стъклената стена.
Извадих телефона си, защото нямаше какво друго да правя, освен да се занимавам с него. Тиха музика звучеше в кафенето, придавайки му приятна обстановка. Четях някаква блогърска статия за козметика, която си нямам и на идея откъде изнамерих. Да кажем, че аз правя само това откакто се омъжих за Хари. Играя си на таен агент, пия кафе, чета списания и пазарувам. Не е толкова забавно, колкото звучи. Не защото такива неща не ми бяха забавни преди. Просто сега имам чувството, че не са правилни.
Сякаш бракът щеше да е най-забавното нещо на света.
Когато това ми омръзна, оставих телефона настрани и се загледах навън. Надявах се да видя Рамон, който един бог знае къде се е загубил. Навън беше спряло да вали и планирах да изляза вече. Но нещо привлече погледа ми.
Тензи.
Тензи беше моя приятелка от детството, защото родителите й бяха от кръга на нашите с Хари. Последно я видях на погребението на мама и татко, но тя само изказа саболезнования и си тръгна бързо. Тогава не можех да мисля за нея, защото нещата се случваха прекалено бързо и събитията ме смазваха. Тогава бях пречупена. Тогава също знаех още нещо. Тензи ходеше с Хари. И бяха доста щастливи, доколкото някой може да е щастлив с Хари.
Разбира се, по онова време аз и Харолд бяхме заклети врагове, аз не му бях простила, той се държеше ужасно. Като цяло бяха гадни времена, към които не обичам да се връщам. Но Тензи... Исках да видя това момиче. Липсваше ми да имам приятели, макар и фалшиви.
Тензи влезе в кафенетo, но не ме видя. Поръчваше си нещо на касата, когато аз станах и застанах зад нея.
- Тензи?
Русокосото момиче се обърна към мен с изненадан поглед, а след секунда устните й се изкривиха в усмивка. Може би фалшива, може би не. Никога не можеш да знаеш дали хората в тези затворени богати общества са искрени.
- Бела?! О, това ти ли си?
- Не съм се променила толкова.
- Толкова се радвам да те видя! Откога не сме се срещали?! Липсваше ми, за бога!
Тензи ме прегърна силно, така че за малко да разлея напитката си върху марковото й яке. Момчето на касата ни гледаше с погледа "Тези пред мен са луди", но пък Тензи наистина можеше да я счетем за такава. Тя взе своето кафе, а аз си поръчах мочиато и след това двете седнахме на една маса до стената.
- Е, разказвай. Разбрах, че си станала още по-богата.
- Моля?
- Омъжила си се за Харолд Стайлс. Бела, ти изпревари всички ни. Една позната на майката на Линли ни каза, че предложението му е било перфектно, била в ресторанта по това време. Колко карата е пръстенът? Ами халките? Господи, съжалявам, че не можах да дойда на сватбата, знаеш какво е в Бали по време на онзи сезон, а и Джордж искаше малко време насаме. Знаеш ли как завърши? Скъсахме. А аз си мислех, че иска да ми предложи. Нещата вървяха чудесно и изведнъж - бил преспал с Крикет. Добре че Маргарет я отлъчи. Като стана дума за Маргарет, няма да познаеш какво се случи.
- Баща й й купи друг курорт в Шри Ланка или има още една яхта в Хавай. Не, не изчакай. Ще се сетя. Построи й още един дворец в Доминикана. Не? Добре, значи има замък в Дания.
- Не, глупаче. Франсис най-накрая й предложи. Е, не като Хари, естествено, но...
- Очудвам се, че не е организирала конкурс за сърцето си.
- Всъщност Ана направи тази глупост и сега е омъжена за Дориан.
- Мислех си, че аз съм се омъжила рано.
- Всички се омъжваме рано, Бела. Това са традициите.
- Бях забравила какво е, след като Маргарет ме отлъчи.
- О, ние всички си мислехме, че няма да се впишеш, но ти си станала истинска светска дама, Аннабела. Сигурно съм, че момичетата ще те приемат.
- Не мисля, че това е за мен, Тензи.
- Но това ще е чудесно. Знаеш, че ние, светските дами нямаме много за правене. Клубът ни ще те разсейва от ежедневието.
Намери си занимание.
Хари искаше да намеря нещо, с което да запълвам времето си вместо с излишни съмнения. Той искаше да си намеря работа, но не да работя за пари, нито да уча. Господи, Хари искаше точно това. Най-накрая ще направя нещо, което може и да му се хареса.
- Знаеш ли какво, Тензи? Права си. Ти си абсолютно, безкомпромисно права, както беше права за онези червени токчета, когато бяхме на четиринадесет и за първи път отидохме в бутик. Боже, Тензи! Ти си гениална!
- Знам! Казах на мама, че не ми трябва колеж и ето, права съм!
В такъв случай обикновено бих оправдала г-жа Линдъл, но сега сякаш не ми дойде отвътре да го направя. Майката на Тензи имаше право, тя винаги е искала дъщеря й да бъде самостоятелна в живота си, независима от мъжете. Като например евентуален съпруг или баща й. Но всичките ми приятелки бяха на по деветнадесет и някои също бяха омъжени. Ние бяхме "елитни", ако липса на висшо образование, много пари от татко и егоистични мамини синчета в костюми ни правеха такива. Но това се считаше за класа и елит дори и в Лондон през 21 век. Колкото и сексистко да звучаха тези правила, те бяха факт за нас, момичетата и жените. И аз бих се радвала много да променя този факт. Но не съм човекът за това, човекът да се бори за правата на жените. На тях буквално нищо не им бе отнето, но от най-ранно детство в белите им меки ръце е била натъпквана идеята за мъжкото превъзходство, а в главите им, обсипани от детски панделки в бебешко розово и сребърни тиари, е било набивано господството на патриарха - мъжът в семейството. Макар че повечето така наречени мъже дори не можеха да се доближат до истинското доблестно поведение. И най-лошото - приятелките ми обичаха тези мъже, дори този вид мъже. Това е някаква още по-извратена илюзия, Стокхолмски синдром в дори още по сляпа и заблудена форма. Феминизмът липсваше напълно, но аз някак си живеех така и бях горе-долу съгласна с правилата на начина им на живот, защото бях пряко свързана с него. Просто не можех да се откъсна от нашето общество и може би това ми харесваше. Сигурността, парите и мъжете, от които всички сме зависими.