Татко казваше, че победителите не винаги печелят. Печели този, който е извлякъл най-много ползи от играта. Но всеки губи по нещо. Чиста душа, доброта, истинност. Играта ги отнема. Истинският победител е този, който е успял да запази душата и сърцето си нераними.
Хари мълчеше от опасно дълго време и вече започвах да се притеснявам от въпроса, който сама зададох. Неувереността ми изчезваше както росата изчезваше всяка сутрин. А всъщност мисълта, че въобще притежавах увереност, бе една голяма илюзия. Какво, по дяволите, си мислех като играех по свирката на сексуалните му фантазии!? Аннабела, за бога, осъзнай се. Само че, защо бе толкова трудно да се откъсна от света на безгрижието и удоволствието?
Това не съм аз.
Това наистина не съм аз.
Наистина.
Имах нуждата да го изрека на глас, може би, за да се убедя по-достоверно. Защо трябваше да се обърква всичко? Не исках да става така. Исках всичко да бъде както от мечтите ми на девет. Исках аз и Хари да бъдем щастливи. Но не така. Да бъдем истински щастливи.
- Искам както преди.
И изречението му беше от три думи. Не заветните 'Обичам те, Бела' , но това значеше много. Все пак има още надежда за "нас". Развълнувах се и коремът ми се превъртя като центрофуга. Няколко пъти при това.
- Аз също.
И тишината вече не беше неловка. С нея говорехме. Неизречените емоции се усещаха във въздуха. Нещо проблясна в тъмната нощ и след броени секунди прозвуча ясен, но далечен гърмеж, а тътенът отекна в гората заедно с вика на одавените птици.
- О, Бела, само ако можех да върна времето назад. Нищо нямаше да е същото, обещавам ти.
- Но не можеш.
И споменът не беше горчив и не тровеше душата ми, само за миг изтръпнах, но болката бе тъпа и приглушена. Приглушена от новите чувства, връхлитащи ме.
- Знам. И това не ме радва.
- Аз съм щастлива. Ако не се беше случило, нямаше да разбера какъв боклук съм имала за най-добър приятел.
Осъзнах как звучи чак след като го изрекох. Не го казах с целта да нараня или обидя Хари, но по лицето му си личеше, че е реагирал така. Беше истината, а тя болеше. А Хари беше от хората, които не понасят да им казват истината в лицето, не обичат да признават грешките си, най-малко да се поправят.
- Това не е ли минало? Мислех, че се разбрахме за това.
Думите му ме нараниха повече отколкото трябваше, но предназначението им беше такова. За разлика от това на моите.
- Не сме се разбрали. Никак даже. Нека ти кажа какво стана. Ти не можа да подтиснеш егото си, за да ми се извиниш, аз не можах да издържа да ти се сърдя и ето го сега резултата.
- Не го ли забрави вече, Бела? Не е нещо голямо.
- "Нещо голямо"?! Кажи го на полицията, малоумник.
- Това заплаха ли трябваше да бъде?
- Знаеш ли? Защо въобще си губя времето с теб?! Щеше да ми е сто пъти по-добре в пансиона далеч от теб и мазната ти физиономия. Щях да съм по-добре, ако не се беше "погрижвал" за мен.
- Мога да те оправя, когато си поискам.
Схванах мисълта му, заедно с пламъчетата в очите му. Не му се спореше с мен, но той сам ме предизвика, казвайки неща, които знаеше, че щяха да ме наранят. Сега аз щях да споря, беше дошъл моят ред и може би щях да го обидя с това, което бях напът да изрека.
- Прав си. Бях достатъчно глупава и афектирана, за да падна в мрежата ти.
- Не точно мрежата.
Той ме прекъсна с усмивка и направо ми дойде в повече.
- В краката ти.
- Това имаше повече близост с реалността.
- Не ме прекъсвай, Хари. Дойде времето и аз да кажа нещо.
- Малка, наивна Бела.
Стиснах китките си в юмруци и вдишах и издишах няколко пъти преди да проговоря.
- Омръзна ми да ме използваш. Не съм играчка, имам чув...
- Чакай, чакай. До преди дни се молеше да те чукам.
Коментарите му ме разгневяваха дори повече. Нямаше уважението да ме изслуша.
- Харолд, ти знаеш, че лесно се пристрастявам към удоволствието.
- Ако беше друг нямаше да си пристрастена.
- Това е така, защото само ти можеш да ми въздействаш по този начин.
След това и двамата замълчахме.
А аз не издържах да гледам нито секунда повече каменното му изражение.
И всичко стана по-бързо, отколкото трябваше.
Аз се предадох, макар че до преди минута си обещавах, че няма да се пречупя.
Разплаках се. Разплаках се толкова жалко, че чак съжалих себе си. Отново плаках, за пореден път пред него. Нямах останала гордост. Само останки, които се появяваха на периоди.
Знаех, че ръцете му ме докосват, чух стъпките му към мен. Но не ми харесваше да ме утешава. Защото вината беше негова. Ако исках нещата да се оправят, не трябваше да се предавам и да му прощавам само защото ме е хванал в слаб за мен момент.
- Не искам да ме докосваш повече.
Не можех да видя движенията му, но китката му не беше на рамото ми повече и някак си се почувствах зле, но това беше правилно.
- Няма да издържиш дълго така.
Той наистина имаше наглостта да ми говори така, макар че знаеше, че се разкъсвах повече от това, което показвах.
Когато вдигнах главата си, която бях поставила между колената си, него го нямаше. Бях сама във всекидневната.
***
Всъщност вече не играехме, но истината е, че за него и това сега бе игра. Всичко беше една игра за Хари. Той си мислеше, че не мога без него и чакаше да се довлача пред вратата му. Но този път аз не го исках. Уморих се от тази игра.
Още същата нощ на вратата ми се почука няколко пъти, но не чух гласа му. Не отворих, не ядох. Чашата с вода стоеше непокътната на нощното шкафче. А мислите ми бяха отново на тема него. Не мислех за нищо друго освен думите ми, неговите, всички случки от излизането ми от дома ми. Беше десетият ми ден тук, чувствах се в затвор. Стигнах до заключението, че ми трябва промяна на обстановката. Щях да го убедя да ме пусне в града. Знаеше, че няма да избягам, а аз нямаше и да се опитвам. Просто исках малко да се освободя от постоянните си мисли за Хари. И всяка втора дума беше неговото име. Сякаш бях обсебена.
Отключих вратата на стаята си, за да сляза долу и да изляза в градината. Бях тук от дни, но не се бях разхождала в гората. Планирах да го направя, но не и през нощта. Въпреки че бе ранна сутрин.
Не усетих присъствието му, най-вероятно спеше. Излязох по дънки и суитчър и имах чувството, че съм на Антарктида. Парис излезе с мен и душеше предпазливо около къщата. Така и не разбрах откъде се бе появил. Дори и да имаше вили наоколо никой не живееше в тях. Щях да попитам Хари и това. И ето пак неговото име. Трябваха ми приятели.
Обикалях безцелно, а Парис се спираше и продължаваше. Докато не излая няколко пъти и не се скри зад мен. Предполагах, че е видял някое горско животно. Ако броим Хари за мечка.
Разговаряше по телефона. В четири сутринта, интересно. Обърна се към мен заради лая на кучето и помръдна устните си съвсем леко, усмихвайки се. Свали мобилното устройство от ухото си и, като гледаше земята, пристъпи в моя посока, проговаряйки.
- Някой май не може да спи.
- Не се чувствах добре.
- Защо не ми отвори?
- Защото не исках.
- Добре. Днес ще слизам в града още рано сутринта.
- Вземи ме с теб.
- Защо?
С този поглед не само се съмняваше в мен, ами сякаш казваше, че няма шанс да ми повярва, каквото й да кажа.
- Няма да избягам.
Сопнах се, а Парис се отдръпна от мен и се опита да скочи в ръцете на Хари.
- Откъде да съм сигурен?
- Ще полудея по цял ден в тази къща. Искам да се видя с момичетата, може да пазарувам малко и да се разходя.
- Това не отговаря на въпроса ми.
- Имаш обещанието ми.
- Кои са тези момичета?
- Клара, Ребека...
- Имаш предвид прислужничките?
- Не ги наричай така. Те ме отгледаха.
- Както и да е. Да си готова до час.
- Това означава, че ми разрешаваш?
- Чу ме, Бела. Не искам да се побъркваш.
След час седях в колата, а Харолд пъхаше ключовете в стартера. Получих сто предупреждения какво ще ми се случи, ако се опитам да избягам. Нямах телефон, но той твърдеше, че щял да ме наглежда. Все едно бях на пет. Поне ми разреши да изляза от вилата. Дано само да успея да се разсея от мислите си за него. И ето че пак се возехме в една кола, но напът към Лондон.