Тъмнината е навсякъде около нас. В пространството и в сърцата на хората. Мислех си, че в тъмнината има чудовища и студ. После разбрах, че тя е само дух. Дух на болка и самота, който се вселява в сърцата на чудовищата и в студените сърца.
- Аннабела - студен и дрезгав глас прозвуча в тъмнината.
Какво щях да правя?
След секунди усетих присъствието му в стаята. Не помръднах нито сантиметър. Чувах стъпките, които приближаваха. Пламъците на камината хвърляха слаба светлина върху силуета ми. Чух как Парис изръмжа отсреща и веднага зае бойна позиция.
- Виждам, че си намерила дяволчето. Мислех, че ловците са го застреляли.
- Как може да си толкова безсърдечен?
- Виждам също и, че не си сготвила и не си в облеклото, в което ти казах да бъдеш. Не си спазила две от заповедите ми - продължи той, игнорирайки въпроса ми. - Това не ми харесва - изръмжа вече съвсем близо до врата ми. Чак можех да усетя дъха му.
Парис подскочи напред и издаде звук подобен на излайване.
- С него си приличате - прошепна ми той. - Да се надяваме, че ти няма да свършиш като него.
- Какво имаш предвид? - заекнах, а зениците ми се разшириха.
- Ще разбереш, когато не видиш малкото си приятелче повече - при думите му буца заседна в гърлото ми, а при опита ми да преглътна едва не се задавих.
- Недей да го правиш! - звучеше като предупреждение, въпреки че знаех, че това нямаше да му се понрави.
- Дай ми причина - каза спокойно.
- Защото аз те моля - едва доловимо прошепнах.
- Не е достатъчно.
- Моля те, Хари!
- Все още не е достатъчно - каза той. Не се ли чувстваше нагло? Отне ми всичко. Какво още би искал?
- Какво искаш от мен? - зададох въпроса си притеснено.
- Най-ценното ти - преглътнах. Най-накрая се освободих от буцата.
- Вземи колкото искаш от парите на нашите.
- Другото ти най-ценно нещо, Аннабела.
- Ти отне моето най-ценно нещо, Хари - засмях се горчиво при спомена за всичко, което ми бе причинил.
- Какво искаш да кажеш? - можех да усетя как променя изражението си зад врата ми.
- Изнасили ме най-безпроблемно, какво друго би искал?
- Не съм го направил, Аннабела - отвърна той сериозно.
- Дори не можеш да го признаеш - отвратих се от държанието му.
- Направих някои неща, с които не се гордея, но не съм отнемал девствеността ти.
- Не можеш да заблудиш и себе си.
- Заклевам се, Аннабела. Не съм ти я отнел.
- Защо да ти вярвам? Наистина не помня някои неща от онази нощ, но начинът, по който се събудих, обяснява всичко.
- Не бих ти го причинил. Щях да го направя, вярно е. И може би нямаше да изпитвам никакви угризения, но... Начинът, по който ме гледаше... Очите ти бяха изпълнени със страх. Страх от мен. Не можех да ти го причиня... Не можех да те нараня повече... Не можех да ти я отнема - последва минута тишина. Дали казваше истината? Думите му звучаха толкова искрени... Но това е Хари. Той умее да лъже. Въпреки това изпитвах огромна нужда думите му да са истински. Може би, защото исках да е така, или може би, защото дълбоко в себе си му вярвах. Обърнах се към него и лицата ни бяха на сантиметри разстояние. И все пак му повярвах. - Знаеш ли какво ми каза? - изведнъж започна той. Поклатих глава в знак на отрицание. - Че не искаш да те боли. Не искаш да те боли повече. И ако си мислиш, че ти си се чувствала зле, то и аз се чувствах точно толкова ужасно. Знаех, че съм те наранил. Не исках да го правя. Не исках да те боли. Осъзнах го прекалено късно. Трябваше да ти се извиня. Щях да го направя веднага, но ти бе заспала. Лежеше върху мен, потънала в толкова спокоен сън. Сякаш аз бях спасителният ти пояс и това чувство... Това чувство ми харесваше. Харесваше ми да те карам, да се чувстваш в безопасност. На сутринта ти беше отишла да се изкъпеш. В банята те видях. Търкаше толкова упорито тялото си, опитваше се да изтриеш следите ми. Не можех да прекарам този ден с теб и да те гледам в очите. Затова отидох в града и щях да ти го кажа, щом се прибера. Но не е толкова лесно.
Думите му обясняваха много неразбираеми неща за мен. Вярвах му и се мразех за това. Вярвах на всяка една дума, не защото бе истина, а защото Хари я бе казал. Той бе толкова грешен, струваше ми прескъпо да се държа както трябва, а именно да съм сърдита заради фактите. Но просто не можех. Ако Хари ме докоснеше, усещах как тялото ми щеше да се разпадне под допира му. Не можех да бъда силна, но трябваше. Трябваше да постъпя правилно, не да рухна под изпепеляващия му поглед.
- Кое не е лесно? Да ми се извиниш, че едва не ме изнасили?
- Да, Бела, не е лесно. Никак даже.
Обзе ме адско желание да чуя Хари да ми се извинява. Дори и да не бе истинско извинение, имах нуждата да чуя и видя плътните му розови устни да прознасят "Извинявай, Бела".
- Кажи ми го, Хари. Кажи ми го и ще ти простя, ще забравя всичко. За вчера, за онзи ден и за преди година. Искам да ми се извиниш. Да ми кажеш, че съжаляваш. Моля те, нуждая се да го чуя.
- Аз... - заекна той.
- Кажи го - прошепнах.
- Аз... - повтори той. Очите ми, пълни с надежда, се взираха в неговите, които гледаха надолу. - Н-не м-ога, Бел.
Въздъхнах и се засмях иронично. Хари и извинения?! Какво, по дяволите, си мислех?!
- Как можах да си и помисля, че би могъл?! - горчиви сълзи се спускаха по лицето ми, докато стисках устните си в опити да не заплача пред него и заради него отново. - Щом преди година не го направи...
- Иска ми се да можех.
В тишината на стаята, осветявана единствено от пламъците на камината, гласът му звучеше преграгнало, пречупено и изнемощяло.
- Не, Хари, ти можеш! Но не искаш. Защото не можеш да понесеш, че някой ще те настъпи по опашката на егото ти, ще накърни мъжкото ти достойнство! Отвратителен си!
- Знам - прошепна той. - Но толкова шибано те искам, Бел!
- Не мога да те търпя! - изкрещях и се затичах по стълбите, а Парис ме следваше.
Влязох в стаята си и се хвърлих върху леглото. Чаршафите миришеха на него.
На кожата му и ме караха да искам да му простя. Исках да е тук. Да обвие ръцете си около мен. Да ме прегърне и да опре устни в челото ми. Изпитвах отчаяна нужда да съм в обятията му. Както когато бяхме приятели, а може би и по друг начин.
Какво говорех?!
Какви глупости размишлявах?
Всичко това е едно голямо недоразумение.
Не бяха минали повече от няколко часа. Седях в стаята си и не излизах. Парис бе заспал на леглото ми. Чувствах се гладна, не бях сготвила и явно Харолд бе ядосан. Тайно се надявах да е проявил готварските си умения. Наистина не желаех да слизам долу, но гладът бе неописуем. Затъркулих се по стълбите, а краката ми едва се движеха от нежелание. Щом пристъпих в трапезарията, го видях да седи на дивана в хола с гръб към мен.
- Хари?
- Какво искаш, Бела? - думите му бяха остри като ръбовете на хартия, забиваща се право в сърцето ми, напоени с толкова отрова. Колко ли ме мразеше сега? Колко ли аз го мразех?
- Искаш ли да сготвя нещо?
И отново се държах по-добре с него отколкото заслужаваше.
- Не съм гладен.
- Добре - последва тишина. - Ще си направя нещо бързо - казах и се запътих отново към кухнята. Взех някакви плодове, нищо, че ям това цял ден, и ги нарязох в купа. Бях се отказала дори да добавя йогурт. Седнах на плота и започнах бавно да ям. Купата свърши толкова бързо, че не осъзнах кога Хари идваше насам. Оставих я в мивката и се отдръпнах от плота, насочвайки се към спалнята си. Тъкмо бях завила на път към стълбите и силната му ръка се уви около китката ми болезнено. Погледнах ръцете ни за секунда и отместих поглед към лицето му. Не можех да разчета емоция в очите му. Бяха толкова замъглени и различни. Напомняха ми на нещо.
- Бела - прошепна той, като ме притисна в една от колоните до стълбището. Устните му бяха някъде на врата ми, който инстинктивно бях извила назад. - Толкова... Толкова те искам... Не можеш дори да си представиш... Колко копнея за... Теб - устните му се докосваха до врата ми, а след това дъхът му се разбиваше в кожата ми.
- Хари - лек стон напусна устните ми, когато той притисна тялото си максимално до моето. Отдели лицата ни за секунда, в която очите му ме стрелнаха с похотлив поглед към моите. Усетих как ме повдига с лице към него и как краката ми се увиват около торса му. Не забелязах кога бяхме изкачили стълбите и се намирахме в моята стая. Бях прекалено заета да се отдам на удоволствието, което устните му ми доставяха. Тялото ми се срещна с мекото легло, а Хари беше върху мен.
- Само ако знаеш какво ми причиняваш - дъхът му се разби срещу гърдите ми, а тениската, която носех, тъкмо бе премахната. Неговата последва примера й. Усещах дънките, които се смъкваха по краката ми. Ръцете ми въобще не се свързваха с мозъка. Едва осъзнах, че аз премахвам неговите черни прилепнали панталони.
- Хари - опитах се да кажа нещо, но устните му ме прекъснаха.
- Шшт... Не казвай нищо - прошепна след като се отдели.
- Хари - опитах се отново. - Спри - казах преди да премахне и сутиена ми.
- Но, Бел... Не мога - очите му се взираха в моите.
- Хари, остави ме.
- Нуждая се от теб - устните му се върнаха върху врата ми.
- Не искам - едва казах. - Моля те, спри - прошепнах, но той сякаш бе глух за думите ми.
Сутиенът ми бе хвърлен на земята. Усещах бикините ми, които се смъкваха постепенно. Ледените му пръсти ме докосваха навсякъде. Устните му бяха навсякъде... Ръцете му бяха хванали китките ми и ги извиваха назад.
Сетих се на какво ми приличаха очите му. На тези ириси преди една година, гледайки ме как го моля да ме остави, а той продължава с действията си. На очите му от онази вечер, онази нощ преди година. Но сега, дори по-тъмни.