Хлип след хлип, възглавницата на Джонгкук попиваше все повече от сълзите му, а момчето, свило се в леглото си не можеше дори да си помисли да обуздае плача си. Ридаеше с глас. Наистина бе трудно да се опишат всички чувства, под чието въздействие бе момчето, сгушило се в завивките си.
Не можеше да избие от главата си пречупения глас на човека, когото обичаше с цялото си сърце. Не можеше да спре да се обвинява за сълзите, които Юнги криеше в очите си, за безсънните нощи, в които го беше оставил напълно сам и за това, че бе такъв егоист и страхливец. Това бяха неща, които знаеше, че нямаше да си прости.
Изпитваше толкова много неща наведнъж - отчаяние от това, че едва намираше сили да се справя с постоянно нарастващите си чувства към Юнги, които опитваше да потисне; обвиняване за всички неизживени мигове с него, които въображението му не бе достатъчно смело, да му позволи да си представи, че някога биха могли да станат реалност след всичко извършено; съжаление, че бе постъпил така с човека, към когото не само бе имал най-силни чувства някога, но и единственият, който беше истински до него през всичко, през което минаваше от момента, в който се бяха запознали; отвращение и омраза, насочени към самият него за това което беше, за това че бе невзрачен и комплексиран страхливец, който не успя да задържи дори този, който през цялото време мислеше първо не за собствените си терзания и нужди, а за неговите. Не можеше да се опише колко силно бе желанието му да върне лентата назад и да промени начина, по който бе постъпил или даже да бе стигнал до него лично, без да се крие. Може би дори никога да не му беше писал. Нещата щяха да са толкова прости тогава.
Но защо? Защо му се наложи да мине през всичко това само, за да се чувства по този начин сега? Защо бе нужно да го заобича толкова много след всичко, през което бяха минали за това кратко време и да го изгуби, след като осъзнаеше, че бе надценил възможностите си? Беше ли честно наистина да получи Юнги за толкова кратко, при това никога не истински, само за да страда повече накрая? Ако това беше всичко, до което трябваше да стигне, защо просто не се отказа още преди самото начало? Отново щеше да страда и изходът щеше да е същият като този, пред който се намираше в момента. С малката разлика, че нямаше да носи тежестта от това, че бе наранил най-чистото сърце, до което някога се бе докосвал.
Той бе готов да мине през толкова много заради Джонгкук. Да му даде шанс. Да му даде избор и дори, когато той избра да го нарани, Юнги предпочете да се пусне в още по-дълбока яма, отколкото да се откаже от него.
Защо? Защо правеше всичко това? Какво му бе дал Джонгкук, че да е в състояние да получи насреща толкова много, колкото никога не бе заслужавал?
"Не мога да се откажа от него..." - думите пронизваха съзнанието на Кук многократно и се повтаряха сякаш с усилващо се ехо. - "Не го заслужава..."