Dark (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 41. [1]

- Хей, Бу.

Завъртях се на пети. Видях Дан да стои зад мен. Дарих го с усмивка, докато се обърнах отново към шкафчето си. Тялото му се облегна на съседното шкафче, в ляво от мен. Започнах да ровя и да слагам неща в чантата си, за да се прибирам.

- Всичко наред ли е? – попитах.- Да, просто исках да поговорим.

Наблюдавах го как отмести кестенявата си коса. Пред него изглеждах като джудже; всички изглеждаха по–високи от мен. Дан прочисти гърлото си, докато чаках. Той погледна надолу точно навреме към екрана на телефона. Хари ще бъде отпред, за да ме вземе.

- Виж, познавам гаджето ти и не се разбираме много... Но аз и ти можем да бъдем приятели, нали? Знам, че той няма да ти позволи да се виждаме извън работа, но...

Поклатих намръщено глава. Действието ми секна думите му, безпокойство се изписа на лицето му.

- Аз...- Хари може да бъде арогантен понякога, но не ме контролира. Аз съм самостоятелен човек. Никой не ми казва какво да правя. Просто не искам да го разстройвам, защото ще стане проблем и не желая да има спорове между вас.

Изглеждаше, че Дан обмисли думите ми, преди да ми дари малка усмивка, кимайки. Изглеждаше леко разочарован.

- За мен няма проблем, докато се размотаваме заедно на работа.- Разбира се. – усмихнах се.

Той не направи нищо няколко секунди, преди да разтвори ръцете си.

- Ще получа ли прегръдка?

Затворих шкафчето си, преди срамежливо да кимна и да се приближа към Дан. Той уви ръцете си около мен. Смях се изплъзна от устата ми, когато игриво ме стисна.

- Трябва да тръгвам, Хари ме чака.

Дан си пое дълбоко въздух, сякаш вдишваше аромата на шампоана ми. Ръцете му ме пуснаха по – скоро насила, отстъпих назад. Тъмни сини очи поддържаха контакт с моите, премествайки се на устните ми, преди той да се усмихне.

- Ще се видим скоро, Бу.- Лека вечер.

Тялото ми „грациозно" се обърна, блъскайки се в рамката на вратата. Чух смеха на Дан, преди да изляза през вратата на магазина. Кубинките ми застъпваха по сивите плочки, докато търсех телефона си, който бях пуснала в чантата си. Очите ми затърсиха Попи, за да й кажа „чао", но сигурно е била заета с някой клиент. Русата й коса не се виждаше никъде. Продължих да вървя, гледайки към тежката входна врата. Намръщих се, премествайки погледа си към далечния ъгъл на магазина. Там стоеше мъж, с гръб към мен, гледайки надолу. Нямах представа защо привлече вниманието ми. Постоянно влизаха и излизаха клиенти на магазина. Може би бяха спиралите от тъмно мастило на кожата на ръката му, които уловиха моята зоркост. Нямах време да разпозная познатите фигури в ума си, тялото ми се сблъска с нещо твърдо.