Шяоджун се прибра в дома си напълно изморен. Главата го болеше, очите му едва стояха отворени, а на всичкото отгоре бе получил съобщение от един от лекторите, че утре рано сутринта ще трябва да води лекция на първокурсниците. Какво по хубаво от това?
Той изръмжа уморено и затвори очи. Вече започваше всичко да му идва в повече. Отключи входната врата и влезе навътре в апартамента си. Закачи ключовете си на поставката в малкият коридор, след което се насочи към спалнята си.
Започна да изкачва бавно и изморено стъпалата нагоре. След като ги изкачи, тръгна към стаята си, докато в главата му се въртеше разговора му с Дойонг от по-рано. Дори след като говори с по-големия, отново се чувстваше объркан и не можеше да вземе решение какво да направи.
Трябваше ли да продължи да се изнервя с ЯнгЯнг и Хендери или трябваше да се отдръпне от тях за известно време?
Влезе в стаята си и първото нещо, което направи, бе да свали якето си и да го метне на един от столовете в стаята. След това започна да разкопчава ризата си, докато в същото време въртеше главата си напред-назад, опитвайки се да раздвижи схванатия си врат. Захвърли ризата някъде на пода, след което се доближи до леглото, сядайки на него. Поседя няколко секунди в седнало положение, след което се излегна назад. Погледът му се озова прикован към белият таван на стаята и точно тогава мислите му за двете момчета отново го връхлетяха.
-Изморен съм физически и психически вече.-започна да си води монолог той.-Дали не трябва да послушам Дойонг и хубаво да помисля над това да почна на ново без ЯнгЯнг и Хендери? Беше ли възможно да ги забравя и да мина напред без тях?
Поклати отрицателно глава, след което въздъхна. Как можеше да бъде толкова объркан? Защо му беше толкова трудно да взема решения напоследък и защо не можеше просто да прекрати досегашният си начин на живот, както бе направил преди седем години? Какво толкова му пречеше да сложи чертата и всичко да свърши? Какво бе различното сега?
Не беше в болница? Това, че сам трябва да вземе това решение? Че не знае кой ще остане до него, след като вземе това решение?
Кое толкова му пречеше?!
Усети нещо в джоба на дънките му да вибрира, поради което се надигна леко и погледна към дънките си. Бръкна във въпросният джоб, от който бе тази вибрация, вадейки телефона си от там. Доближи устройството до лицето си, поглеждайки изписаното име на екрана. Виждайки името на брат си, сърцето му забърза ритъма си.
Очакваше по-големият да му е все още сърдит и да не иска да говори с него, но сега му звънеше. Брат му му звънеше и искаше да се чуят. Това го накара да се усмихне.
Той бързо вдигна на брат си, а сърцето му биеше като полудяло. Беше толкова щастлив, че другият вече не му се сърдеше. Имаше толкова голяма нужда от него в момента.
-Хьонг, радвам се, че вече не ми се сърд...-започна да говори той, но бе прекъснат от човека на другата линия.
-Съжалявам, Джун, но не съм Тейонг.-гласът на Юта накара усмивката на лицето му да посърне.-Но не се притеснявай. Той не ти е вече толкова ядосан.
-Не ми се вярва. Тейонг хьонг изглеждаше много разочарован и ядосан от мен.-затвори очите си и въздъхна.-Хьонг, имам нужда от съвет. Чувствам се толкова объркан.
-Какво има, Джун? Защо си объркан?
-Заради ЯнгЯнг и Хендери.-той въздъхна.-Имам чувството, че съм влюбен и в двамата, но не мога да седя в една стая или място с тях двамата без да вдигна кръвно. Постоянно се карат. Но и това не е всичко, щом обърна на единия внимание, другия започва да ревнува и така ми се налага постоянно да се разхождам ту при единия, ту при другия. Вече започвам да се уморявам от всичко това. Чудя дали няма да е най-добре, ако приключа с всичко това и просто продължа напред.
-Шяоджун, не мога да ти дам точен съвет какво да направиш. Знам само, че трябва да следваш това, което ти казва сърцето. Ако истински обичаш тези две момчета, недей ги оставя просто ей така. Любовта не е нещо, с което човек може да се справи лесно. Тя е пълна с изпитания, нерви, скандали, тревоги, страх, мъка, но те не трябва да те притесняват, ако наистина си решен да се отдадеш на този си човек или в твоя случай на тези си хора. Ако една любов е лесна, то тя не е истинска.
-Но аз вече нямам сили да продължавам така.
-Тогава си вземи почивка. Отиди някъде сам без Хендери и Янг и се остави по течението. Това, че няма да си с тях няколко дни и няма да контактуваш с тях, не означава, че си се отказал от тях. Просто си дал на себе си и на тях почивка, от която и тримата ще си извадите поука. Ако ви е твърде трудно да останете един без друг, то тогава значи наистина се обичате.
Шяоджун прехапа леко долната си устна, замисляйки се над думите на по-големият. Знаеше, че му е нужна почивка, но сега след като чу какво му каза японеца, се замисли доста сериозно над това. Нямаше да им се отрази зле и на тримата, ако той напусне за няколко дни живота им. По този начин той можеше да ги изпита и да види колко верни и любени в него бяха другите двама.
-Благодаря ти, хьонг. Това е страхотен съвет, ще замина за седмица някъде на почивка.-усмихна се леко и отвори очите си, поглеждайки отново към тавана на стаята.
-Радвам се, че съм могъл да ти помогна по някакъв начин. Сега ме извини трябва да отивам при брат ти.
Японецът бе готов да затвори, но гласа на Джун го спря.
-А, хьонг!
-Да?
-Защо ми звънна от телефона на брат ми и къде сте вие двамата?
-Ние сме в един хотел в града, спокойно. След като с него си тръгнахме от апартамента му, се разходихме малко с колата и сега сме в някакъв хотел.-започна да обяснява Накамото.-Относно телефона, на моят му падна батерията и когато видях брат ти да влиза в банята, реших че е перфектното време да ти звънна и да ти кажа, че той не е толкова ядосан вече.
-Ясно.-кимна китаецът. След няколко секунди се намръщи.-Чакай малко, той нали е в банята? Защо каза, че ще отиваш при него?
-Сам се досети, Джуни. Вече не си малко момче.-по-големият се засмя, след което му затвори.
Шяоджун постоя известно време намръщен, мислейки за какво говореше другият. Щом се сети, направи погнусена физиономия и поклати глава.
-За какво ми трябваше да питам?!
°•°•°•°•°•°•°•°
❤️❤️❤️