Pusher || Bulgarian translation

-ˏˋ⋆ ʙᴏɴᴜꜱ ᴄʜᴀᴘᴛᴇʀ #2 ⋆ˊˎ-

× Следващата сцена, която ще видите никога не е била показвана до момента. Това се случва, след като Мав и Ангел започват да се занимават заедно с продажбата на трева, но преди да се случи каквото и да е било романтично нещо между тях. ×

* * *

Очаквах да се взират.

Но разбира се да знаеш, че нещо ще се случи и да се справяш с това бяха две напълно различни ситуации. Това не попречи на червата ми да се изкривяват всеки път, когато някой ме питаше какво се е случило с окото ми. Не прогонваше лекото трептене в гласа ми всеки път, когато се засмеех и направех някаква тъпа шега за това как съм се борила с мечка или акула.

- Истинската история е много по - безинтересна. - казвах им.

И така те се засмиваха, оставяйки ме с омекнати очи от неудовлетворено любопитство. Повечето бяха прекалено учтиви, за да продължат с темата.

Но разбира се Маверик беше всичко друго, но не и учтив.

Хватът му се заключи около ръката ми веднага щом ме забеляза в коридора, придърпвайки ме достатъчно близо към себе си, за да може да сканира окото ми. Погледът ми се плъзна по лицето му, преди да погледна към земята. Собствените му синини вече започваха да избледняват.

Гримаса изкриви устата му, но аз не казах нищо. Маверик не би ме послушал, ако му кажа да ме пусне.

Свободната му ръка витаеше и за миг си помислих, че пръстите му ще се извият около бузата ми, за да задържи лицето ми стабилно, но след миг колебание той я остави да се спусне встрани.

- Откъде се сдоби с това черно око?

- Отникъде по - специално. - отговорих, отърсвайки се от хватката му. Коридорът беше почти празен.

- Прекрати глупостите, умно дупе. Кой ти причини това?

Устата ми беше притисната в плътна линия. Това беше лъжа, която не бях подредила, а не можех да му кажа истината.

- Тристан ли е виновен? Кълна се в Бога, че ще го разкъсам!

Маверик вече крачеше, а мускулите на ръката му бяха сковани от ярост по целият път от раменете до юмруците. Умът ми се загуби някъде другаде, като си представяше всички жестоки неща, които щеше да направи, за да защити честта ми или каквото и да е било.

Или може би тук ставаше въпрос по - скоро за защитата на екипа му. Сега продавах с Маверик и не бих се изненадала, ако той приема това като лична атака. Гордостта му беше достатъчно смъртоносна, за да бъде причината на смъртта за всички нас.

- Не, не беше Тристан. Хей, слушаш ли ме изобщо? Не беше той. - Маверик се спря, а тъмните му очи се залепиха за моите. Използвах краткия момент на зашеметено мълчание, за да изплъзна още няколко думи. - А сега можеш да слезеш от своя висок морален кон, приятелю. Няма нужда да водиш моите битки. Мога да се справя сама.

Пръстите му се увиха около брадичката ми, накланяйки челюстта ми, за да може още веднъж да погледне синината ми.

- Да, със сигурност можеш.

Отблъснах ръката му с възмутено мръщене.

- Не съм единствената с черно око. - напомних му.

Той изпусна кратък смях. Гледайки изражението на лицето му бихте си помисли, че съм един от най - своенравните идиоти, които някога сте срещали или някакво дете, което се бърка в бизнеса на възрастните.

- Разликата е, че аз направих нещо по въпроса. А ти изобщо имаш ли план?

- План?

- Следващият ти ход, гений. Имаш репутация, която трябва да защитаваш. Щом хората видят, че могат да те тъпчат, те ще го направят.

Ръзсъжденията му се изтърколиха от езика като факт без колебание. Тежестта на думите му ме изненада.

През цялото това време си мислех, че студената му външност и безмилостното му отношение са личностни недостатъци или последиците от ужасното родителство и отказалата образователна система, но с тези прости думи вече можех да започна да виждам истинската причина защо Маверик е такъв, какъвто е.

Отърсих се от думите му, връщайки се към реалността.

- И какъв е плана ти? Да намериш този, който ми е причинил това и да го вкараш в болница?

- Ако е необходимо.

Гласът му отново беше студен и тежък. Смъртоностността от това ме плашеше, но за него това беше просто обикновена логика.

- Просто ме остави да се оправя сама, окей? - настоях с умоляващ тон. Устата му остана скована и аз неохотно продължих. - Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.

Той кимна, отпускайки се достатъчно назад, за да ми даде място за дишане. Приех това като знак, че приключихме, преди да продължа напред.

- Ей, Анжелика? - извика Маверик, преди да успея да изчезна. Спрях. Никога не ме е наричал с истинското ми име. Почти звучеше чуждо от неговата уста, особено когато гласът му беше омекнал до нещо, което приличаше на загриженост. - Добре ли си?

Умът ми се развихри, сканирайки лицето му от гънките на челото му до частта на устните, преценявайки намеренията му. Очите ми се завъртяха, когато недоверието ми потъна.

- Не се дръж така, сякаш ти пука за мен.