Pusher || Bulgarian translation

-ˏˋ⋆ ᴄʜᴀᴘᴛᴇʀ 3 ⋆ˊˎ-

Съвременната литература може да не е чак толкова ужасна за един клас, но това, че не разполагам с приятели, умел учител или партньор, който не разчиташе на мен да свърша цялата групова работа със сигурност ме убеждава, че е така. Но всъщност всичко е наред. Вероятно щеше да направи всичко грешно, ако все пак се опиташе. Госпожа Демарцо имаше строга политика относно слушалките, така че нямах какво да слушам, освен силната уста на Данте, която се шегуваше с най - добрия си приятел Тод.

Не бях сигурна как са преминали необходимите класове, за да стигнат до единадесети клас, но чувството им за хумор очевидно все още е останало в началното училище. Веднъж си записах колко вицове за пениси си направиха за един час. Общо бяха тридесет и един.

Боже, аз наистина обичам държавното образование.

- Не съм пушил от миналия четвъртък. - оплака се Данте. Дори не си направи труда да понижи гласа си, но стената от бърборене, която бе поддържана от останалата част от класа беше достатъчна, за да прикрие гласа му. - Мисля, че съм готов да спра или нещо подобно.

- Не си готов да спреш с тревата, тъпако. - Тод поклати глава и започна да плъзга работния си лист напред - назад по чина пред себе си. Листа му беше празен, а партньорката му проверяваше грима си с отражението на телефона.

- Не, сериозен съм. - настоя Данте и вдигна ръка. - Разтрепервам се.

- Това е така, защото всъщност ти си човешки еквивалент на чихуахуа.

Начертах още няколко реда на хартията, очертавайки главата, която трябваше да четем. Предполагаше се, че това тук са ключовите думи.

- Просто отиди да си купиш още от Уиър. - каза Тод. Сега беше зает да сгъва хартията си в самолет. Самолет с наистина скапана аеродинамика.

- Той отново покачи цените. Опитвам се да намеря някой друг.

Пръстите на Тод спряха в средата на сгъвката, а очите му примигнаха, за да срещнат приятеля му. Тонът му стана по - сериозен.

- Ако Уиър разбере, че си купуваш от друг си мъртъв.

- Не се страхувам от Маверик. Той само говори и не действа. Единствената причина, поради която той се измъква е, че всички го оставихме. Приключих с това, човече. Той вече няма да получи нито цент от мен.

- Да, разбира се. Просто ме уведоми какво искаш да бъде написано на надгробния ти камък.

Данте поклати глава, обръщайки се към мен, сякаш всъщност щеше да ми помогне. Вместо това той взе писалката, която бях оставила на чина си и я завъртя между пръстите си.

- Бих могла да ти продам малко.

Думите се изсипаха, преди да успея да ги спра. Гласът ми беше малко по - силен, отколкото би трябвало да бъде, но може би нивото на шума компенсираше самочувствието, което загубих, когато думите ми заглъхнаха.

Данте ми хвърли поглед, а челото му се сви. Може би ми е пораснала още една глава заради погледа, който ми даде.

- Това е шега, нали? - попита, като единият ъгъл на устата му стигна до началото на усмивката. По лицето му беше изписана несигурност, но съм сигурна, че съвпада с моята. Какво, по дяволите, правех? Хората отиват в затвора за продажбата на тези неща, а аз седя тук и предлагах, както когато продавах дъвки в началното училище.

- Не, сериозна съм. - казах, но звънеца ме прекъсна, преди да успея да кажа повече. Взех писалката от ръката му и отворих дланта му, отпечатвайки телефонния си номер върху кожата му с лилавото мастило. Той гледаше невярващо татуировката, преди да ме погледне. - Пиши ми, ако си заинтересован.

Забързах се към следващия ми час с книги, притиснати плътно към гърдите ми и зачервени бузи, но и с малка усмивка, играеща по устните ми. Помислих си за Ели и хриптящия ѝ смях.

Коя от нас беше с добрите обувки сега?