Pusher || Bulgarian translation

-ˏˋ⋆ ᴄʜᴀᴘᴛᴇʀ 37 ⋆ˊˎ-

- Директорът се обади днес.

Почти не регистрирах гласа на майка си, все още потопена между възглавниците на дивана в търсене на ключовете за колата си. Трябваше да са някъде тук.

- А? О, имаш предвид нещо с училищния съвет. Вече му казах, че не искам да държа речта. Не знам защо те притеснява по този въпрос. - казах аз, изоставяйки хола, за да се присъединя към майка ми в кухнята. Бързо си отхапах хапка от изоставената си вечеря, която все още седеше на плота и продължих да сканирам всяка видима повърхност за ключовете си. Цялата стая сякаш беше затрупана със забравени боклуци и купчини хартия. Единствените, за които наистина трябваше да се притесняваме, а именно сметките за този месец бяха залепени за хладилника с магнит, непрекъснатото напомняйки ми защо всяка сутрин пълних чантата си с трева. - Кълна се, мамо, ако и ти се опиташ да ме накараш, направо ще избягам и ще се присъединя към цирка. Знаеш, че мразя публичното говорене.

- Не, Анжелика, той се обади заради поведението ти.

Погледът ми се плъзна към нея, а объркването ми ясно си пролича. За първи път, откакто се прибрах я погледнах, наистина я погледнах. Очите ѝ бяха натежали и уморени, макар че това беше станало ежедневна норма. Изчаках твърдите линии на лицето ѝ да се пропукат в позната усмивка, но нежното ѝ успокоение така и не дойде.

- Моето поведение? Не съм направила нищо лошо.

- Учителите ти са забелязали, че не си била толкова внимателна по време на уроците. - каза тя. Устата ѝ падна обратно в равна линия, но бях сигурна, че иска да каже още нещо.

- Мамо, оценките ми са добри. За какво всъщност става на въпрос?

Тя си пое дъх, а очите ѝ останаха затворени, докато хватката ѝ около чашата с кафе се затегна. Тя изпусна въздишка и сивите ѝ очи се втурнаха към моите, а разочарованието ги сгърчи по краищата.

- Защо не си ми казала, че имаш гадже?

За момент всичко, което можех да направя, беше да я зяпам безразлично.

- Защото нямам. - съзнанието ми се върна към миналата седмица, когато Харлоу ме хвана с Маверик пред автомагазина хванати за ръце. Опитът ми да попреча на Мав да пуши беше възприет погрешно. - Не знам защо директорът ми разпространява неверни слухове за мен на собствената ми откачена майка, но това са просто куп глупости.

И през цялото това време си мислех, че когато момчетата се оплакваха от Харлоу, те просто преувеличаваха фокуса му върху тях, но това пресичаше границата. Да си имаш проблеми с Маверик е едно, но да се обадиш на майката на предполагаемата му приятелка? Това вече беше обсебващо.

- Анжелика. - скара се майка ми. Изражението ѝ се втвърди. - Внимавай с езика.

- Но е така! - изкрещях възмутена от начина, по който гласът ми ме накара да звуча като развълнувано дете.

- Напоследък си различна. Промъкваш се наоколо, лъжеш ме . .

- Не те лъжа. Не мислиш ли, че щях да ти кажа, ако имах гадже?

- Вече не знам какво би направила, Анжелика. - каза тя. Гласът ѝ се разтресе. - Понякога се усеща така все едно живея с непознат.

Какво трябва да значи това?

- Няма да ти позволя да допуснеш същите грешки, които аз направих, когато бях на твоята възраст. Директора ми каза за това момче. Той е насилствен и . .

- Какво мислиш, че ще направя? - изплюх. - Ще оставя някой да ме чука? Да ме използва за боксова круша? Аз не съм теб, окей?

Тишината ми изкрещя в отговор. Бях принудена да се изправя пред всички думи, които никога не съм искала да кажа. Не беше трудно да видя сълзите, които бродеха в очите на майка ми. Същите бяха отразени и в моите.

Какво, по дяволите, не беше наред с мен? Не можех да разпозная гласа си.

Исках да отида при нея, да се увия в нейната прегръдка и да ѝ кажа всичко, наистина всичко. Но тази камениста фигура в кухнята едва ли приличаше на майка ми. Тя беше хладна и изморена от месеци на изтощение. Просто куха версия на един човек на този свят, на когото се доверявах.

Направих крачка назад.

- Анжелика. - гласът ѝ звучеше празен. Отекваше в пространството между нас. Не издържах.

- Тръгвам. - прошепнах. - Трябва да тръгвам.

Името ми отново отекна, издрънчавайки по стените на кухнята ни. Вече бях обърната и се втурнах през вратата. Реших да започна да бягам.

О, Боже, какво, по дяволите, не беше наред с мен?

Не спрях, докато вече не можех да дишам. Вятърът биеше по голите ми ръце, а студът ме пронизваше. Изтрих нетърпеливо сълзите си, непрекъснато подсмърчайки без да има в какво да плача.

Копнеех за сигурността на колата си, магистралата изложена пред мен. Трябваше да се махна оттук. Имах нужда да карам, но ключовете ми все още бяха изгубени някъде в къщата, а не можех да се върна там.

Не можех да я видя, така че просто продължих да ходя.