Our Love Story

57 глава

На следващия ден

Гледна точка на Хари

Днес си бях взел почивка, нямах никакви задължения, единствено пожелание можех да отида до студиото, но мисля, че вчера прекарах достатъчно време там. Все пак не мога постоянно да пиша нови песни, трябва ми почивка и от това, иначе в един момент просто блокирам и нищо ново не ми хрумва.

Беше почти 11:00 часа, а аз се излежавах по гръб на леглото ми и си играех с гривната на Алисън, докато чаках сестра ми да се появи. Тази гривна беше единственото нещо от нея, което имах тук с мен. Не мога да повярвам, че минаха две седмици, откакто с нея се разделихме, а аз все още не мога да свикна с този факт и не мога да спра да мисля за нея. Да, връзката ми с нея беше различна, обичам я повече, отколкото съм обичал някоя някога и да загубя нея не може да се сравни с предишните ми раздели, но... не очаквах да е чак толкова трудно. Сякаш светът ми се върти само около нея, всичко останало не е важно и когато я няма не мога да се фокусирам над нищо друго.

- Хари! - гласът на сестра ми ме разсея от мислите ми.

- Тук съм. - провикнах се и станах от леглото ми. Оставих гривната на едно от нощните шкафчета и излязох от стаята.

- Какво ще правим днес? - попита ме, когато слязох на долния етаж при нея и заедно отидохме в дневната.

- Нямам представа. - въздъхнах и седнах на дивана.

- Виждам, че си в настроение. - отвърна съркастично и извъртя очи.

- Дай ми една причина да съм в добро настроение. - погледнах я за кратко.

- Има много причини. Но сериозно, омръзна ми да ти гледам отегчената физиономия. Сам си го направи, така че нямаш оправдание да си в лошо настроение. Ти взе решението да скъсаш с нея и сам си си виновен, че в момента сте в кофти отношения и на такова разстояние един от друг. И да не говорим, че взе това решение, защото "ще е по-добре и за двама ви", така че моля те, искам да видя точно колко добре се чувстваш сега.

Знам, че беше права и че е крайно време да се стегна, и да се завърна към нормалното ми ежедневие, да спра да мисля за Алисън на всяка втора крачка и да спра да драматизирам толкова, защото наистина вината е моя, но ми беше по-лесно да седя и да се оплаквам. Не можех да продължа с това още дълго, но все пак.

- Хубаво! Какво предлагаш да правим?

- Не знам, може да излезем. Не ти ли омръзна да седиш затворен в тази къща? - огледа се наоколо.