Блейк
Гледах спящото до мен момиче и се чудех какво да правя. Знаех, че това не е правилно. Не исках тя да се влюби в мен, не мога да го допусна. Не знаех, че може да е способна на такова нещо, и то само заради това, че си тръгнах онзи път. Но тя ми каза да го направя! Да не беше слушала Аштън и всичко щеше да е наред. Исках само да я пазя. Аз не се обвързвам и не смятам да го правя. Ако и кажа сигурно може да направи нещо още по-лудо, а не можех да го допусна. Докато размишлявах
чух мелодията на телефона си и откъснах очи от Тара. Станах и вдигнах устройството.
-Кажи Тео!
-Блейк! Къде си по дяволите? Снощи се изпари и не можахме да те открием. Аштън е бесен, а Алек си е набил някакви филми в главата, че ви се е случило нещо.
-Кажи на Алек, че Тара е добре-спрях за момент и се обърнах към момичето- в момента спи.
-Ще му предам! А и шефа ни вика, трябва да се съберем в завода точно след половин час! Не закъснявай!-каза и затвори.
Мамка му! Как щях да стигна за 30 минути, като сме извън града и ми е нужен час, за да стигна до базата. Това не е добре!
Не ми се искаше да събуждам Тара, но се налагаше.
Изтичах набързо по коридора и извадих хапчета от аптечката и налях чаша вода. Върнах си в стаята и ги поставих върху едно шкафче, след което се приближих към Тара.
-Хей!-побутнах я-Тара!-прошепнах и тя се размърда.
-Тара, трябва да тръгваме!-казах и отново я побутнах.
Тя отвори очи и ме погледна стреснато, което ме накара да се отдръпна от нея.
-Какво правиш в стаята ми?-попита ме тя. Аз се засмях, но на нея не и беше много до това.
-Чакай малко! Къде сме? Блейк! Отвлякал ли си ме?-попита тя уплашено, а аз едвам сдържах смеха си.
-Смешно ли ти е? Не се смей, а ми отговори!-каза тя и стана от леглото, след което се ококори.
Даа, беше облякана единствено с моята тениска и бикини.
-Добре, какво се е случило? Какво си ми направил?-каза и се хвана за главата.
-Нищо, за което да съжалявам!-казах и тя изведнъж ме погледна стреснато. Аз отидох и взех чашата с вода и хапчетата.
-Нали..ъм..не сме..знаеш-каза тя.
-Спали? Не сме спокойно!-казах и тя си отдъхна.
-Тогава защо си ме отвлякъл и какво се е случило? Не мога да си спомня нищо?!
-Изпий това и се облечи, ще ти обясня по пътя!-казах и тя смръщи вежди.
-Ако се бавиш още ще закъснеем за срещата с Уилям, а сме извън града, което значи, че ще е невъзможно да стигнем на време-казах и тя се стресна.
-Какво? Защо сме извън града? Имаш много да ми обясняваш!
-Както и ти на мен!-измрънках и излязох от стаята.
______
Тара
Вече тръгнахме и честно да ви кажа, не знам как не съм умряла до сега. Блейк караше с изключително висока скорост.
А и главата ме болеше и имах чувството, че ще повърна.
-Блейк! Може ли да намалиш!-казах и ми се догади. Не не не! Моля те не сега!
-Не мога Тара! После баща ми отново ще е бесен и ще ме изкара извън нерви!-каза той, а аз едвам долавях гласа му.
Ушите ми пищяха и вече наистина ми беше много лошо. Виеше ми се свят и щях да повърна.
-Б-блейк! Аз..ще..ще повърна!-казах и си хванах за седалката. Чувствах се ужасно.
Той наби спирачки и колата спря. Махна колана ми, а аз веднага излязох. Не можех да стоя на краката си и паднах на земята. Блейк дойде веднага и ме вдигна.
-Добре ли си? Тара! Тара!-викаше той, а на мен все още ми се виеше свят.
-Н-не..-казах едвам едвам и той хвана лицето ми в шепите си, разтрисайги го.
-Тара! Хей, хей! Погледни ме!-каза той и аз го направих.
-Искам да дишаш бавно и да издишаш! Чуваш ли?-каза той и оправяше косата ми, а аз кимнах. Вдишах бавно и идишах няколко пъти, докато най-сетне се успокоих. Пищенто спря и главоболието ми намаляха.
-Точно така миличка!-каза той и ме прегърна като ме галеше успокоително по главата.
-Аз, съжалявам!-каза той и ме погледна.-Не знаех, че изпадаш в пристъпи от високата скорост.-каза той и ме погледна в очите.
-Пристъпи? До сега не ми се е случвало-казах и той ме погледна учудено.
-Няма нищо, сега съм добре! Да тръгваме!-казах и той кимна.
Качихме се отново в колата и потеглихме. До сега не ми се беше случвало нещо подобно. Надявах се повече да не се случва, защото чувството е наистина ужасно. Не знаех къде съм и какво се случва. Ужасно ме болеше и не можех да стоя на краката си. Наистина бях благодарна на Блейк, че ми помогна и се погрижи за мен.
Докато пътувахме видях отпунатата му ръка на скоростния лост и я хванах, но той я отдръпна и я постави на волана. Прибрах отново ръката си и се обърнах към прозореца. Защо се държеше така?
______
Усетих как колата спира и се огледах, намирахме се пред завода. Слязох от колата и се запътих към входа. Блейк не изоставаше много и скоро и двамата бяхме вътре.
В стаята бяха всички, но без господин Уилям.
Определено бяхме закъсняли, но не мислех, че вече си е тръгнал. Сигурно закъснява, което беше добре.
Момичетата ме видяха и дойдоха веднага при мен.
-Хей добре ли си? Къде беше?-попитаха ме и аз не можах да им обърна много внимание. Надигнах се и видях Блейк, стоящ при Тео до бюрото.
-Добре съм момичета, ще поговорим по-късно за това!-казах и се запътих към двете момчета.
Тео тъкмо сядаше на компютъра и проговори.
-Хей искате ли да ви покажа нещо яко? Скивайте!-каза и започна да въвежда някакви кодове.
След минута на екрана на монитора се появи някаква страница.
-Какво е това?-попитах и той се засмя.
-Хакнах полицейската система! Сега можем да намираме информация за всеки много по-лесно!-каза той и се усмихна.
-За всеки ли?-попитах любопитно и погледнах към екрана.
-Да, мога да намеря всичко за теб!-каза и въведе първото ми име-Фамилия?-попита ме.
-Майкълсън!-изпревари ме Блейк, а аз само кимнах.
Тео вйведе името ми и всичко излезе.
-Ето цялата информация е тук! Родителите ти, егенето ти и прочие. Не е ли яко а?-попита радостно той.
-Чакай какво? Ти си дъщеря на Едуард?-каза Блейк, а аз се учудих.
-Ти от къде познаваш баща ми?