Ние обсъдихме информацията, която Лиъм оповести на партито. Трудно бе да измъкна нещо за срещата от него. Хари все още не искаше да ми каже кой в човекът, който превземаше ума му, когато темата бе подхваната. Но това нямаше значение, поне говореше по нея. Сметнах това за напредък имайки в предвид навика му да не споделя. Преди няколко седмици решихме да посетим стария му квартал и спомените запечатани в пейзажите. Не се месих в решението, не ми беше работа. Отидохме при се връщането ни от посещение при сестра му. Минавахме по заобиколен път, докато колата не спря до бордюра на някакъв парк.
- С Джес идвахме тук съботите, за да се люлеем. Мама ни даваше пари за сладолед, но аз не исках моите, затова ги давах на Джес, а тя си купуваше две топки заради мен.
Беше необичайно тихо, по-хладните летни месеци се превръщаха в парещите цветове на есента. Хари взе ръката ми упътвайки ме през, очевидно, познати листни пътеки. Беше красиво. Класически парк с пейки и катеричи дървета, миришещо на природа, аромат който ме върна в моето детство.
Олющената метална врата беше задържана отворена за мен, възползвайки се от джентълменския жест на Хари, влизайки в почти упясъчена детска площадка, следвана от него. Усмихнах се след като чух писък. Малкото дете се криеше в дървената крепост докато баща му го търсеше.
Настилката под ботушите ми се усещаше леко, докато се присъединих към Хари на люлките. Коженото яке, което носеше беше закопчано до горе с цел се да спре бурният вятър. Прибрах ръцете се в джобовете си, леко побутвайки обувката му с моята. Той ми направи знак да застана в същата позиция като неговата.
- Купувахме й сладолед и идвахме тук. Тя настояваше да има глазура и така аз получавах шоколадов топинг. – със спомена изражението му омекна. – Там имаше група момчета, някой от тях бях виждал, защото живееха около нас. Те измъкваха фунийката от ръката й и се смееха.
Седнах на люлката до тази на Хари завладяна от думите толкова много, че чак виждах как всичко това се разиграва пред очите ми. По-млада Джес и нейното малко братче. Бях виждала снимки и на двамата, когато са били млади тинейджъри, Хари с къдрава коса и трапчинки.
Опънах краката си, бегло хващайки се за синджирите закрепени за седалката ми, люлеейки се напред и назад.
- Аз го бутнах на земята. Казах му да се разкара. Един от приятелите му ме бутна на моста - очите на Хари се залепиха за малкото дърво което съединяваше пързалката и маймунските решетки. – Аз го ударих в лицето. - леко се изкиска. – Толкова лошо ме набиха този ден, но единственото за което можех да си помисля беше Джес. На практика тя ме занесе вкъщи, казвайки ми колко глупаво от моя страна било да започна бой. Помня как мама ни се развика, почисти ни и ни сложи по леглата преди татко да се прибере у дома.
Хари не ме погледна докато разказваше, вероятно зает да си представя картини вече разиграли се пред него. С краката си, които все още докосваха земята, той се отблъсна назад на седалката започвайки да се движи.
- Мисля че това беше деня, в който майка ми осъзна че няма просто да стоя и да бездействам, още повече... това я изплаши.
- Това ли е твоята къща?
Къщата беше полу-близнак с червена предна врата и красива градинка, къща, която някой друг нарича дом. Околието беше тихо, жена и кучето й ни пожелаха 'добър вечер' разминавайки се с нея на пътеката.
- Беше.
- Изглежда хубава, Хари.
- Жалко, че живота вътре не съвпадаше с това, което е навън.
Малка изкуствена усмивка се появи на лицето му. Но аз виждах колко ужасен бе, да стои пред старата си къща чудейки се колко скелета имаше в килера.
- Може да си ходим ако искаш? – попитах аз, притеснена че посещението има негативен ефект.
Не исках да се чувства разкаян за нещо случило се в тази къща. Представях си че пътуването ще бъде пречистващо, освежаващо. Както и да е, беше ясно че ще отнеме много повече от просто пътуване с кола, за да изчезнат емоциите свързани със сградата.
Стояхме заедно, Хари държейки ръката ми сякаш се нуждаеше от нещо, което да го държи в настоящето и да го предпази от спомените. Позата му беше здрава, отказвайки да напусне защитническия пост.
Намалялата концентрация на Хари се завърна рязко, когато чу трясък от гаража на къщата. Не се бях замислила над шума докато не бях окуражена да последвам любопитното момче.
Силно чукане можеше да се чуе, приближавайки се към страничната врата покрита от добре поддържан жив плет. Не беше мекият звук, който можеше да се обърка за дърводелство или конструиране. Нямаше никакъв ред в чукането. Звукът по-скоро олицетворяваше мъките на затворена в клетка птица, отколкото на бягството й.
- Хари?
- Щях само да погледна дали те са добре.
Хари натисна врата, която беше открехната, а пред нас застана препъваща се фигура. Изглежда влизането ни остана незабелязано от мъжа, който залитна към стена с наредени на лавици кутии с боя. Беше пиян.
Рефлексите ми ме накараха да направя крачка назад, когато той се обърна и се изправи срещу нас. Огледах го за бърза оценка – в края на четиридесетте, твърда челюст, набола брада, нормално тегло и очи, които можеха да размекнат дори и най-смелият и да го превърнат в бъркотия. Тези същите очи не се бяха откъснали от Хари, а по лицето му не можех да прочета нищо. Безстрашен боец, готов за бой.
- Къде е Кати?
Мъжът познаваше майката на Хари. Имах чувството, че това не е съвпадение. В грубият му въпрос се долавяше и обвинение.
- Ние вече не живеем тук. – остро отговори Хари, използвайки това че бяхме хванати за ръце, за да ме измести зад него. – Това не е твоят дом... Не трябва да си тук.
Тонът му подсказваше, че ситуацията беше сериозна. Мъжът беше недобре дошъл в стария квартал на Хари, нямаше никакво право да стои в помещението в което ние бяхме в момента и определено не бе достоен да бъде в живота на Хари.
- Колелото ти е до вратата. – той провлачи.
Не.
- Моето колело беше синьо, - Хари припомни – мама ми го подари за седмия рожден ден. Ти го смачка докато даваше на заден ход с проклетата кола, когато беше пиян и след това обвиняваше мен.
Сърцето ми се късаше да разбера, че Хари си спомняше всичко в подобни детайли. Носил е със себе си тези травматични спомени с години.
Тази малка информация нареждаше всичко друго на мястото си. Сега всичко имаше смисъл. Бащата на Хари. Неговият баща се беше върнал. Той беше мъжът, за който Лиъм говореше, слуховете, които се носеха сякаш той бе нещо като ужасяващ мит, известен със семейството което е опетнил.
Разговор се беше разпрострял като вирус сред приятелите на Хари, които все още живееха в околността в която той бе израснал.
- Крещеше ми, докато плачех. – грубо започна Хари. – Бях на седем.
Отчаяно ми се искаше да бях там. Да защитя момченцето, да оплача загубата на неговото ценно настояще. Баща му е трябвало да е човекът, който да го защитава, но той не е.
- Мама не можеше да си позволи да ми купи ново. Ти дори не се извини.
Хари не ми беше казвал името му, не си струваше загубата на време. Озадаченият израз на лицето му изчезна, а погледът му се изостри. За част от секундата той се беше обърнал, а аз можех да почувствам несигурността, която превземаше Хари. Консумацията на алкохол беше смесена с гняв. Буламача от емоции се отразяваше негативно на ситуацията.
- Ти беше малка отрепка. – той се заяде – Никога не правеше това, което ти беше казано.
Единственото, което можех да си представя, беше Хари като уплашено дете. С подобен баща щеше да е глупаво да не се подчиняваш.
- А ти беше жалко подобие на баща. Знаеш ли какво си пожелах за осмия ми рожден ден? – той реторично попита. – Когато духнах свещичките, си пожелах да те блъсне автобус.
- Аз все още съм ти баща.
Влиянието на алкохола започна взима превес, а предишното почти тъжно недоумение породи груби думи и разрушени отношения. Истинското му аз не можеше да бъде скрито вече от пианата бъркотия, в която ме беше накарал да повярвам, когато му се натъкнахме. Чудовището дебнеше.
- Защо, по дяволите, изобщо си тук? – Хари попита.
- Дойдох, за да ви намеря.
- Ние продължехме, имаме си животи, от които ти не си част вече. Мама не иска да има нищо общо с теб.
Едва забележима уплаха премина през тялото му при споменаването на бившата му жена. Но ако беше обезпокоен от думите на Хари, той отказваше да се заслуша, отговорите преминавайки покрай ушите му и продължавайки да води разговора.
- Изглежда ти си се справил и самичък. – забеляза той със замъгления си поглед. – Гордея се с теб.
Стойката на Хари се скова, чувайки последните думи и стисна челюстта си до болка. Личеше си че презираше идеята баща му да чувства гордост свързана с него и постиженията му. Те си бяха негови.
- Това не означава нищо за мен.
Баща му се усмихна, повдигайки ми се от мисълта, че намира удоволствие в това да го предизвиква. И тогава вниманието му се насочи към мен, карайки ме да чувствам ужас, страх и погнуса.
- Красиво е момичето, което си имаш, сине.
Кривата му усмивка си подхождаше с покровителствения му тон.
- Как се казваш, мила?
Отказвах да го погледна в очите, трудно отклонявайки погледа си, за да почувствам ръката на Хари решително да хваща моята. Знаех че това бе неговият безмълвен начин да ме накара да се чувствам защитена, но аз все още се чувствах застрашена. Хватката ми се затегна, умолявайки Хари да мръдне.
- Хайде, Хари, нека вървим. – гласът ми бе малко несигурен, сиви очи силно заинтересовани от взаимодействието помежду ни.
- Не съм ти син и тя не ти влиза в работата. – Хари започна студено.
Бях побутната още по-назад зад мускулестия щит, вдишвайки силния му аромат и хващайки Хари за якето отзад. Това беше добре познат спомен, който се разиграваше отново. Аз надничах иззад него.
- Не се страхувай. – предполагаемо предразполагащите думи на баща му имаха обратния ефект. Не го исках по-близо до нито един от нас, но Хари отказа да отстъпи.
- Няма да я нараня. – той отговори на нашата неподвижност, обиден от липсата на доверие.
- Точно както не нарани и мама.
- Тя си го просеше.
Отговорът беше твърде остър. Боях се да не пропука тънкия лед, на който Хари се клатеше. Имаше такава подбуда, на която той не би се въздържал. Бях виждала твърде много пъти твърдостта му да рухва.
- Върви по дяволите. – Хари избухна.
Тялото му рязко се оттласна напред заедно с отровните думи. Но почувствах как леко се успокои под моето внимателно докосване. Нежно разтърках гърба му, шепнейки думи предназначени само за него. Почувствах се като майка успокояваща детето си след кошмар, тихо шшш-нейки, уверявайки го, че всичко ще бъде наред. Но аз не можех да гарантирам това. Особено след като кошмарът на Хари стоеше точно пред нас.
- Би ли повярвал на това? – мъжът изрече това с изненада, очевидно учуден от това с каква лекота се справям. – Чувал съм за теб, изградил си си страхотна репутация, сине. – погледът му се сниши, за да погледне към мен. – И също съм чувал, че ти си единствената, която може да го успокои.
- Моля те. – отчаяно го подтикнах. – Хари, искам да се прибирам.
Пръстите ми бяха увити около неговия показалец и среден пръст, нежно дърпайки ръката му към мен. Исках да се качим в колата и да се махнем от тук, оставяйки бъркотията.
- Заведи ме у дома.
Молбата ми беше толкова тиха, че остана нечута.
- Влюбен ли си в нея?
Лявата ми ръка се уви около кръста му а бузата ми докосна гърба му. Бих дала всичко да си бъда вкъщи, телевизорът пуснат, излегнала се на дивана с Хари, който похърква в ухото ми, докато аз си играех с косата му. Но когато отворих очите си, ние все още бяхме тук, сърцето ми се срина. Бях там, за да съм до Хари. Ръцете ни бяха като залепени една за друга, с ужасната нужда да потвърждаваме съществуването на другия, за да знаем че не сме сами.
- Оу, ти си. – баща му любопитно каза.
- Не ме е страх от теб. – Хари твърдо заяви. - Вече не.
- Но дали тя се страхува от теб, това е въпросът.
Нямаше колебание в отговора ми.
- Не.
- Сигурна ли си? – попита той, накланяйки главата си.
Нуждата му да спори с мен започваше да ми лази по нервите. Хари беше един от малкото хора в моя живот, на които можех да се доверя. Баща му никога нямаше да разбере абсолютната вяра, която имах към сина му, защото подобна преданост имаше само между хората, които се обичат. Каквато и да било потенциална любов, която да е изпитвал към жена си или децата си, е била от тръгната, в момента в който той е посегнал на Кати.
- Хари не би ме наранил.
Това бе отговор, който той очакваше. Подигравателната усмивка появила се на лицето му ме вбеси, удоволствието, което той изпитваше да унижи връзката ни с Хари. Все едно той не можеше да разбере, че сина му може да си намери човек, който да отвръща на любовта, която той изпитваше.Вместо това се присмя. Това беше много по-различно от това, което той бе преживявал. Може би си мислеше, че живота на Хари ще се сведе до същия като неговия, пиян, самотен и необичан.
- Казвал ли ти е от къде ми е това?
Наблюдавах как бащата на Хари наклони главата си надясно, доста голям белег беше разкрит - порязване точно под ухото. Времето беше по заздравило мръсната кожа, но той все още изглеждаше болезнен и червен, сякаш е отказвал да се излекува с благоволение.
- Моля те. – Хари тихо измоли. – Недей.
Бях озадачена, когато някога неразрушимата връзка между ръцете ни беше прекъсната, Хари пускайки моята ръка. Той изглеждаше загрижен, очите му молеха за прошка, превръщайки се в единственото нещо на фокус за мен. Но нямах на представа каква милост иска от мен. Той тръскаше с глава преди да постави ръцете си на двете ми рамена.
- Гаджето ти опря кухненски нож до врата ми. – бащата на Хари продължи. – Каза ли ти? – наслаждаваше се сега.
Тялото ми се вцепени, неспособна да помръдна, лицето ми в треперещите ръце на любимия ми.
- Предполагам, че не е. – той се усмихна. – Малкият Хаз беше само на четиринадесет, нали? Той се опита да пререже гърлото ми докато спях на дивана.
Хари беше студен сякаш живота си бе отишъл от него. Насладата която палеше неговите гористи очи погасна и единственото останало беше омраза към себе си и баща му. Имаше празнота. Човекът, в който се бе превърнал беше празен. Мигнах и него го нямаше. Физическият натиск от дланите на Хари все още бе на бузите ми, достатъчен ми да разбера че младото момче стоящо пред мен беше плод на въображението ми. Кръвта капка по капка оттече от ръцете му, крайниците висящи отстрани му.
Сълзите сякаш тежаха, стичайки се по бузите му.
- Беше ли си го заслужил? - попитах аз.
- Майка ми, той я удари...
Поклатих глава.
- Беше ли си го заслужил, Хари?
- Да.
Това беше всичко, което ми беше нужно да чуя. Взех ръцете му от лицето му, държейки ги между нас. Да си представя действията, които са накарали едни 14 годишно момче да убие е непоносимо. Не исках да знам.
- Бих го убил хиляда пъти ако това означаваше, че няма да нарани мама отново. – какво проблемно момче. Бих отишла на другия край на света за него.
- Обичам те. – устата му оформи мека усмивка. Той знаеше.
- Ти притежаваш лявата страна на сърцето ми. Пази я.
- Винаги.
Пръстите му се изплъзнаха от моите, малката усмивка изчезна, а Хари слязъл в тъмнината, даваше най-доброто от себе си да не се остави тя да го погълне. Мъчеше преценката му, играейки си с огъня, плъзгайки се по сдържаността му. Всичко което виждаше беше мишената му. Бях виждала Хари да се бие, но това не беше като всеки друг мач. Яростта в ударите му ме караше да треперя, наблюдавайки от разстояние как той пребива баща си, блъскайки го в рафтове, десният му юмрук срещайки се с разкървавен нос пак и пак. Ризата на възрастният мъж бе разкъсана при рамото, изтръгната, а после върната обратно заедно с остро коляно свързвайки се с корема му.
Беше му трудно да промълви запитването си, но думите изречени без дъх нокаутираха Хари.
- Как е майка ти? – той болезнено се изкашля.
Хари остана тих, стискайки юмруците си, когато гърдите му се вдигнаха. Той знаеше точно как да уцели болното място на сина си. Беше опасно.
- Джес е доб...
- Не казвай името й.
Баща му му прати любопитен поглед, а после заплашително погледна мен. Той бе пълна развалина, червени струйки се стичаха от носа му и имаше насинено око.
- Все още ли не мога да знам как се казва?
Ръката ми намаляваше риданията ми излизащи от устата ми, като гледах Хари застанал на колене. Когато се обърна, за да се увери дали все още съм там, ръка се уви около врата му изотзад. И на двамата очите ни се насълзиха, но по различни причини – моите налети със сълзи, а неговите – от липса на кислород. Отчаяни пръсти се молеха ръката притискаща пътят на въздуха да бъде махната, ноктите забивайки се в кожата.
- Погледни. Погледни я. – баща му изрева яростно. – Не я заслужаваш. Не заслужаваш любовта, която тя може да ти даде.
Имах чувството, че стомаха ми ще се изпразни върху пода на гаража, повръщайки болка и отвращение.
- Мразя те. – викнах аз. – Как смееш да му казваш това? Ти си противен, злоупотребяващ мъж. Децата ти... те са се нуждаели от теб, а всичко което ти си правел е да ги слагаш настрана, за да можеш да се удавиш в дъното на някоя бутилка. Хари се е грижел за майка си и сестра си, когато ти не си. Ти си нищо. Думите ти не значат нищо.
- Не ми говори така, момиченце. – той агресивно ме заплаши.
- Какво не е наред с теб? – аз разярено попитах. – Кой си ти, за да казваш какво Хари заслужава, ти нещастни страхливецо.
Хари се задави с въздух, най-накрая можейки да диша. Ръцете му успокояваха зачервената кожа на врата му. Но облекчението беше за кратко, тъй като потрепващият мъж се приближи към мен. Тогава забелязах колко нормално изглеждаше. Аз си го представях британец, зъл, нечовешки. Но това не беше той, той беше обикновен, някой който няма да забележиш на улицата и може би това беше най-страшното от всичко. Кошмарът на Хари сега се превръщаше и в мой.
Давех се от силата му.
- Аз все още не знам името ти. Но не е нужно да ми казваш. Хари сигурно ще го крещи, достатъчно скоро. – той самодоволно заговори.
Имаше предимство, приковавайки ме към стената, блокирайки всеки възможен изход за бягство. Може би не бях способна да го победя, но беше подценил уменията, които синът му притежаваше. Многото часове, които Хари бе прекарал да ме учи на защита бяха във вселият дух, мислейки си за нищо повече от детски бой на игра. Но стана така, че запомних информацията.
Пъргаво клекнах, избягвайки юмрукът, който бе предназначен за лицето ми. Тялото ми се завъртя около неговото, което вече не представляваше бариера между мен и Хари. Побягнах към него, момчето, което завладя сърцето ми. А той ме чакаше.
- Стой зад мен.
Хари беше готов, сега на крака постепенно превръщайки се в яростния бияч, който бях виждала преди. Нямаше да мога да го спра, дори и да исках. Употребата на алкохол беше забавила двигателната система на баща му, рефлексите му и способността му да отклонява удари. В един момент си бях затворила очите, неспособна да стана очевидец на яростната атака.
Никога не бях чувала на някого да му пращят ребрата, но когато Хари го ритна отново, сякаш можех да преброя мъчителните счупвания. Когато отворих очите си те бяха погълнати от сцената. Счупен мъж лежеше опънал се на бетонният под, все още в съзнание, докато Хари се извисяваше над него.
- Премахна предната ограда също, когато ми съсипа колелото. Мама трябваше да ме заведе в училище в понеделник и да каже на администратора защо нямах опакован обяд и че не може да си позволим училищната вечеря. Тя е спестявала за да ми купи колело, работела е допълнително часове и е криела парите от теб, за да не ги похарчиш за уиски. И всичко това за нищо, защото тя трябваше да смени оградата. Ти беше причината двамата с Джес да стоим гладни.
Слушах с натежало сърце, докато Хари говореше на баща си. Думите бяха поднесени с такова хладнокръвие. Не можех да повярвам, че това е същото момче от преди минути. Смелостта ми позволи да го хвана за ръка, борейки се да го за влача при мен. Щом ме погледна, аз бях единственото нещо, което виждаше.
Полицейски сирени се чуваха в непосредствена близост. Телефонно обаждане сигурно е било направено до спешните служби от някой, който е бил наблизо и е чул безредицата но не се е осмелил да се намеси. Хари едва ли бе осъзнал ситуацията и възможните последствия, които могат да го сполетят ако останем. Ръцете ми хванаха лицето му.
- Позволи ми да те спася, поне веднъж.
- Ела с мен. – той се отдръпна от ръката ми.
Устоях на опитите му.
- Трябва да бягаш.
Устните му се разбиха срещу моите яростно, заради пресните сълзи и осъзнаването на ситуацията. Личаха се натъртвания, странно светло лилаво се бе появило на бузата му, и синьо на врата му. Имаше порязване точно над лявата му вежда и едно скрито от косата му. Целувките ни казваха нещата, за които ние не можехме да намерим думи.
- Бягай.
Бях доброволно изоставена, все още чувствайки Хари върху устните ми. Духът му още обладал ме, въпреки че физически не можеше.
- Той ще те нарани. – глас заклокочи.
Видях бащата на Хари проточил врат за да ме погледне. Погледът му накара корема му да се обърне. Никога не бях чупила кост, въпреки несръчността ми. Липсата ми на опит не ми пречеше да разбера, че ръката му бе извадена.
- Хари не е като теб и никога няма да бъде. Ти си чудовище.
- Е поне аз знам че съм чудовище. Не се правя на нещо друго.