Đirty Games •Yoonmin•

Eye to eye

Една седмица по-късно...

Джонг се беше облегнал на стената, търпеливо изчакващ асансьора. Пръстите му бързо се движеха върху плоския екран на мобилното устройство, сформиращи изречение след изречение, в което известяваше Темин, че ще закъснее. Когато чу отварянето на вратите без да отделя поглед телефона си пристъпи в асансьора като от невнимание едва не се сблъска с Кибум. По-големият свъси вежди и без да отразява присъствието му натисна копчето, което щеше да го отведе до желаната дестинация, а именно няколко етажа по-нагоре. Царящата тишина, в която ясно можеше да се чуе спокойното дишане на Кий го подразни, но въпреки това не каза нищо. Беше прекалено зает да води поредния спор, чийто инициатор бе Темин и вечните му претенции. След няколко секунди на размисъл, розовокоското реши, че това така неприятно занимание може да почака до обяд и безцеремонно изключи телефона си, прибирайки го във вътрешния джоб на сакото си.

-Проблеми в рая?- изчурулика Кибум без да крие ироничната си усмивка.

Джонг го удостоя с гневен поглед и повдигна вежда.
В отговор, по-малкият просто сви рамене и скръсти ръце пред гърдите си. Въпреки че никога нямаше да го признае на глас, Джонгхюн изпитваше малка доза възхищение към него. Все още помнеше как след завършването Кибум се изнесе от родния дом, издържаки се самостоятелно и спря да поддържа контакт с завистливия си брат. Тогава го видя за последно. Искаше да го пита толкова много неща, да разбере какво е правил през всичко време, дали е усещал липсата му, както Джонг усещаше неговата. Но нямаше шанс да останат насаме. Не и за по-дълго от няколко минути.
И внезапно на молбите му беше откликнато. Чу се стрържещ звук, а секунда по-късно цифрите, които отчитаха етажите изчезнаха. Кибум се огледа паникьосано и удари металните врати с надеждата, че ще се отворят. Ситуацията, в която попандаха накара Джонг да се усмихне самодоволно.

-Заседнахме.

Ала това, което по-големият не значеше бе, че Кий има клаустрофобия.

□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□

Джимин затръшна вратата на офиса си, стиснал зъби и въздъхна шумно. До гуша му беше дошло от деловите срещи, имащи невероятната способност да късат нервите му една по една по възможно най бавния и мъчителен начин. Бързо и френетично разкара вратовръзката си, захвърляйки я в неизвестен ъгъл на кабинета си. Точно когато си мислеше, че настроението му няма как да се скапе още повече столът му се обърна, а върху него стоеше Юнги, който съвсем спокойно кръстоса крака върху поръчковото бюро от балхадин, за което беше дал цяло състояние. Хибридът помаха на новодшлия и продължи да се заиграва с опашката си. Да вижда как чернокоското почервенява от гняв му се стори изключително приятна гледка осбено след като знаеше колко често ще го вижда така. Нахалството му прекрачи още една граница с последвалите думи:

- Защо си се намусил така? Приличаш на разпльоскан домат. Стегни се.

-Какво правиш тук?! И бъди така добър да свалиш краката си от бюрото ми.

-Работя тук. И с удоволствие бих, но не съм добър.- отговори нагло по-малкият, смигвайки игриво.

Джимин изгуби търпение и с няколко крачки стигна до него, хвана стола, придърпвайки го към себе си и заплашително се надвеси над него.

- Не ми е до шеги. Защо дойде изобщо?! Не ми се вярва да е случайност.

Хибридът се засмя сухо и отпусна глава назад.

-Много бързо ме забрави. Ако не бях аз това място нямаше да съществува. Искам да получа това, което заслужавам.

Джимин замлъкна за миг и продължи да изчуава лицето на по-малкия. Думите му, груби и произнесени толкова студено накараха нещо в Юнги да се свие болзнено.

-Не ти дължа нищо.

Чернокосият отстъпи назад и премести погледа си върху прозореца. На по-малкия му трябваха няколко секунди, за да се съвземе. Това беше. Той се изправи от стола, заобиколи бюрото и се подпря на ръба, наклонил глава настрани.

-В такъв случай няма смисъл от празни приказки.

По-големият се обърна към него, внезапно заинтригуван от казаното.

-Какв- вратата бе рязко отворена, а оттам се подаде Чонкук, ухилен до уши, забил нос в една сравнително дебела папка.

-Хей виж-скъпи? -усмивката му стана дори по-широка, когато очите му се засякоха с тези на младия композитор.

Той остави документите на малката декоративна масичка и грижовно уви ръце около кръста му, придърпвайки крехкото тяло на хибрида към своето. Устните му нежно се притиснаха към неговите, а Юнги, който очевдино нямаше нищо против, отвърна развълнувано и зарови пръсти в косата му.
Джимин гледаше слисано развиващата се сценка, останал напълно безмълвен. Тръпка на ревност премина през тялото му и преди да усети силна и доста престорена кашлица напусна устните му.

По-малкият изръмжа раздразнено и се отдели от половинката си без да прекъсва прегръдката им.

-Забравих да ти кажа. Една от причините да съм тук е любовта на живота ми. С Чонкук сме заедно.

□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□

Opalanka