Đirty Games •Yoonmin•

Change in plans

1 месец  по-късно

Йонги:

-Ще те чакам в кабинета по музика след часовете. Искам да ти покажа нещо.

-Какво? -свъсих вежди и скръстих ръце пред гърдите си, все още взиращ се в красивото момче, извисяващо се с почти една глава над мен.

Той се усмихна. Малките ириси с цвят на черен шоколад проблеснаха за миг, предизвиквайки ускорението на сърдечния ми ритъм.

-Стига си любопитсвал. Изненада е. А сега върви в час.

-Ами ти накъде?

-Да пусна една вода. Ако искаш можеш да ме придружиш и-

-Твърде много излишна информация.   Ще се видим вътре.

Въпреки, че изобщо не ми се искаше да се лиша от компанията му,  въздъхнах и с лениви крачки се насочих се към кабинета по математика. А той? Той все още стоеше на същото място с онази лукава усмивка и ме оглеждаше. Знаех го. И това ми харесваше прекалено много.

Отворих вратата и влязох в стаята с ясното съзнание, че съм закъснял...отново. Но напоследък не се интересувах много от ученето, а още по - малко трупащите се закъснения. 
Господин Ким ми хвърли един от неговите прословути, преценяващи погледи и продължи с изписването на сложното уравнение. Повдигнах рамене и преспокойно се настаних най отзад, както обикновено. Отсъствието на Джънгкук обясняваше надгробната  тишина в стаята, което ме накара да се усмихна самодоволно. Определено можех да свикна с това. Мислите ми се разпръскваха на различни посоки, преплетени със спомени от изминалия месец.

След нощта, в която се напих, едва не бях изнасилен и за капак на всичко се натисках с Джимин, нещо се случи. Не знам дали беше заради първата ми целувка, която така решително му подарих или поради факта, че ми отвърна или може би, защото на следващия ден вместо да се държи сякаш нищо не е станало, той ме закара до университета и не се отлепи от мен в преносен и буквален смисъл ала малко по малко започнахме да се сближаваме. И аз не го спирах. В началото, когато ми се усмихваше извръщах глава, когато обвиваше ръце около мен се отдръпвах, макар изгарящото желание да му отвърна. Но неусетно усмивките станаха взаимни, а по-късно и прегръдките. Глупавите закачки по телефона се превърнаха в дълги, смислени разговори. Не липсваха и няколко откраднати целувки, които само задълбочаваха странното ни приятелство. Но изпитвах страх...страх, че това не е истинско и Парк Джимин е просто съживена, художествена измислица. Боях се, че всеки момент може да се събудя, а той никога да не е съществувал. Но за жалост, Джимин  постоянно опровергаваше мнението ми и глупавите извинения, които измислях, за да страня от него бяха на привършване.