Đirty Games •Yoonmin•

Irony is fate

 16 май, 2016

08:20

Джимин:

Въздъхвам тежко и се настанявам върху белия, удобен въртящ се стол от естествена кожа, отхлабвайки вратовръзката си. Тишината е облекчаващо приятна, особено след двучасова среща с маркетинговия отдел.

Прокарвам пръсти през безупречната черна коса преди да отворя поставената от секретарката папка. Поглеждам към останалата купчина и вече сериозно започвам да обмислям самоубийството си, когато някой отваря вратата и влиза в кабинета ми.

-Добро утро. - е първото нещо, което казва Техюнг преди да постави двете картонени чаши с кафе върху бюрото ми, усмихнат до уши. 

-Можеше да е и по-добро..-
промърморвам в отговор и се протягам, вземайки топлата напитка, чийто аромат попива в ноздрите ми, носейки със себе си нова доза успокоение. Техюнг повтаря действието ми и двамата оптиваме от кафето, напълно безпомощни от нуждата за кофеин.

Оставям чашата настрана и отново се заемам с папките като същевременно наблюдавам как по-малкият се настанява на черния фотьойл срещу мен, разлиствайки някакво шарено списание, което скоро зарязва,  напълно запленен от красивата гледка на събуждащия се Сеул, която луксозният ми офис предоставяше.

-Не ми казвай, че си ходил до сладкарницата на госпожа Чан само заради кафето.

-Защо не? Вкусът е божествен, а и не бях я виждал от...седмица.

-Има ли напредък? 

-С кое? 

-Не се прави на ударен. Знам, че ти липсва...

Техюнг преглътна шумно, усмивката напускайки лицето му.

-Не. Каза, че не го е виждала след онзи ден. Няма и следа от него...

Свалих очилата си и ги оставих върху купчината документи, заигравайки се с пръстите си.
Дори без да го гледам знам, че все още е влюбен в Хосук. Гадното чувство се бе загнездило надълбоко в мен, а аз съм напълно безпомощен срещу него. Съсипах  една чиста, невинна, прекрасна  процъфтяваща връзка, а най- лошото е, че не мога да направя нищо по въпроса.

-Съжалявам...ако не бях постъпил така сега може би щяхте да-

-Недей, Джимин. Стореното сторено. Нека сменим темата.

Кимнах леко и насочих изцяло вниманието към най-добрия си приятел.

-Всъщност на какво дължа честта ти да ми носиш кафе? Защо си тук и то толкова рано изобщо?

-Искам да си поговорим. А и като твой съдружник трябва понякога да се правя, че наистина върша нещо.

Двамата се засмяхме тихо, хвърляйки си развеселени погледи.

-Но има и друго. Следващата седмица започват прослушванията за млади таланти. Трябва да присъстваш.

-Знам, но благодаря за напомнянето. Всичко е наред, нали?

-Разбира се. Аз отговарям за вокалите, ти и Джънгкук рапърите, а Джонгхюн поема танцьорите.

-Ще бъде интересна седмица.

-Определено. Е, аз ще те оставям. Между другото погледни трета страница. Има цяла статия за теб.

Техюнг хвърли списанието на бюрото ми и разтърси глава, тъмнокафевите кичури, преливащи в странно зелено, падайки малко над клепачите му. Смигна ми игриво и напусна офиса, оставяйки ме отново с тишината. Затварям очи и започвам да разтривам слепоочията си, премислящ живота си дотук.

Ако някога ми бяха казали, че ще се откажа от проституцията и ще продължа да уча щях да им се изсмея в лицето.

Ако някога ми бяха казали, че известен музикален продуцент ще ме забележи и превърне в звезда отново щях да го направя.

Ако някой някога ми беше казал, че ще основа най- известната музикална компания в цяла Азия направо бих го залял с питието си.

Но ако някой ме бе предупредил, че ще срина света на едно дете, което преобърна моя, за да получа всичко това вероятно щях да се замисля.

Оставих една съвсем малка, крехка и съвършена мида на повърхността, за да взема лъскавите, безполезни дрънкулки на дъното, без да знам, че истинското съкровище се е криело вътре в нея. И сега трябва да се   примирявам с тях.

Съдбата е ирония. Иронията е съдба.

□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□