Loving my classmate 🔞

(31) - Цялата истина, която ти не помниш

Ник

Само двама души знаят истината - аз и покойната майка на Лила.

Преди двете години отсъствие заради отсрочката на делото, прекарах две години в университета с най-лошото пиянство което може човек да си представи. Будил съм се в легло с непознати жени от различни раси, на плажове, в паркове, в казина, в хотели. Изпробвал съм всички видове незалепващи наркотици и други неща, за които вече дори нямам спомен. Стриптийз клубове. Улични боеве. Порно клипове. Веднъж дори отвлякох кучето на един професор и го вързах за топките му на едно дърво в задния двор на улицата пред дома му, само защото чух, че е пускал злобни коментари по делото с Лила онлайн.

Тъп кучи син. Късметлия е, че на мястото на кучето не висеше той, макар че тогава ме спря Джак.

Преди тези две години обаче животът ми беше различен. И не така милостив. Къпех се по пет пъти на ден и още можех да помириша смъртта по кожата си. Такъв е животът, когато си забъркан с мафиоти. Губиш се. Но аз не бях там за пари, нито защото ми доставяше удоволствие. Стоях заради нея.

Никога няма да забравя прокълната нощ преди осем години, когато срещнах Лила. Беше лято, бях млад и глупав. Със семейството ми бяхме на почивка - страхотното семейство Холд на страхотният гръцки остров, в същият хотел в който бяха резервирали престой и семейство Джоунс. Още нямах никаква представа коя е Лила, коя е майка ѝ или в какво ще се забъркам.

Открих я в не особено приятно състояние - притисната от двама по-възрастни мъже, непълнолетна и дрогирана. Трезвен и млад, отървах Лила от неловката ситуация и я оставих да повръща на обувките ми цели петнадесет минути, преди да ми се усмихне и да каже, че съм най-хубавото момче което някога е виждала. Питах я къде са родителите ѝ за да я вземат, но тя започна да крещи и да плаче, че това е последната вечер в която може да бъде свободна. Молеше ме да не викам никого, да си тръгна и да забравя.

Запознанството ни започна с лъжи. Когато в Лила се срещнахме, тя не ми даде истинското си име: каза ми, че се казва Кайла. Аз пък я излъгах, че съм пиян и не мога да открия пътя към дома.

Въпреки че родителите ми ме търсеха с полиция цяла нощ. И че брат ми беше дал моето име на някакво момче, на което пласирал марихуана. И че после щях да бъда разпитван и задържан в участъка и бит от баща си заради всичките изброени.

Не, в онзи момент бях твърде запленен от момичето с черни очи което плачеше, коленичила зад бара, знаейки името на сестра ѝ и това, че мрази семейството си. В онази вечер Лила прокле живота си двадесет и три пъти, повърна още два и ме молеше с всяка глътка въздух за нещо, което не разбирах. Накрая призна, че от нея се очаква нещо огромно - да стане глава на семейството си и никога да не се обвърже, защото майка ѝ ще убие гаджето ѝ. Реших че говори за родителска закрила, а не шибано буквално.

Реших и че я разбирам.
От мен се очакваше почти същото.

В онази нощ Лила ме накара да обещая, че ще я опазя от гнева на майка ѝ. Че ще я спася от новият ѝ баща, от фирмата която ще наследи и ще ѝ помогна да спре наркотиците.
Беше пияна. Разбира се, че не знаеше какво говори. Дори не ме попита как се казвам.

Но аз обещах. Не знам защо, но го направих. Може би защото усетих собственият си ужас в треперенето на малкото ѝ тяло, отчаяният поглед който виждах в огледалото всяка сутрин. Припознах себе си в нея и обещах.

А когато майка ѝ ме откри на другия ден и дойде при мен с предложение за работа, дори не помислих за огромната сума която спомена, преди да се съглася. Това беше моята единствена възможност да опазя обещанието си и дори, може би... да спася и себе си.

Сигурно за друг човек думите ми нямат никаква логика. Едва ли някой би разбрал как е възможно да спася себе си, забърквайки се с непознати хора. Но ако успеех да спася Лила или успеех да разочаровам родителите си докато опитвам да я спася, един от двама ни накрая щеше да излезе сух от тежестта на бъдещето, което ни бяха предвещали.

Сега, осем години по-късно, мога да видя всички грешки които допуснах да ми се присмиват. Да мисля че ще реша проблемите на някого, когато той дори не помнеше да сме се запознали, ми отне повече от колкото успях да дам. Загубих разсъдъка си, задръжките си, да правя разлика между бяло и черно.

Все пак накрая успях да се отърва от фаоворизма на семейството си. Не беше ли това което исках?
Проклет да съм, не беше. Съсипаният ми мозък не можеше да се зарадва, когато се бях домогнала до целта с кървави, крайни методи. А Лила... Лила дори не беше човек. Понасяше болката толкова дълго, а аз стоях и гледах без да мога да сторя нищо. Гледах я шест години. Всеки ден. Бях до нея, но никога не докоснах ума ѝ, не успях да я достигна.

Усещам, че вече единственото което ми остава за да мога да умра с чиста съвест е да ѝ помогна. Нейното спасение се превърна в мое.

И земята да се разтвори и да ме погълне дано, но ще сторя всичко което мога, и ще ѝ дам да прави всичко което пожелае, стига да я върна сред живите.

коментирай / гласувай