Loving my classmate 🔞

(28) - Ела с мен, Плъхче

Лила

една седмица по-късно

“— Мамо, мамо, украсих елхата!

— Не сега Лила.

— Но мамо...

— Не мога сега! — тонът на майка ми градивно се повишава, също както и яростта ѝ. — Не чуваш ли какво ти казвам? Имам работа!

— Тогава кога? — Плача ли? Едва сега осъзнавам, че плача. — Кога ще я видиш? Кога ще ми обърнеш внимание?

Главата ми се завърта настрани и опашката ми ме удря през лицето. Иглички пронизват бузата ми, докато вдигам трепереща ръка и докосвам парещата кожа. Не ми е за пръв път.

— Кайла, ела и изведи сестра си!

Мигам на парцали. Опитвам се да сдържам сълзите си, но това е сън и в него нямам контрол. Моето малко четиригодишно аз избухва в плач, тихо и неподвижно на своето малко място което заема в стаята. Кайла идва раздразнена от другата стая и ме дърпа за ръката, но аз я отблъсквам и коленича пред краката на майка ми.

— Моля те мамо, съжалявам! Моля те, не ме мрази!

— Казах ти да се махнеш от тук!

Крясъкът продънва ушите ми. Не мога да видя нищо на сантиметри от лицето си, толкова размазано е през сълзите от срам и болка. Усещам как някой грубо ме вдига за яката на блузата и краката ми се отдалечават от пода, чувам дишането на майка ми и ахването на Кайла, когато мама ме изхвърля през вратата и я затръшва след мен.
Превивам се на пода и се треса, не дотолкова тихо както преди, а сълзите падат толкова шумно, че са като удари на пръчки върху стъкло по време на буря.

Ще се разкъсам.
Болката в стомаха ми е неудържима.

— Мамо... Мамо... — шепна като мантра, люлеейки се в мрака на тъмния коридор.

Лампичките които сложих пускат мека светлина от дневната. Червено, зелено. Червено, зелено.
В този миг осъзнавам, че Коледа винаги е една и съща. Че Коледа никога не е имало и няма да има за мен, че това е празник, който правят семействата, а аз не съм част от семейство. Това, което имаме, е кошмар и дори сега, когато телата на родителите ми гният в гроба от четири години, той всяка вечер ме преследва."