Loving my classmate 🔞

(10) - Искам да ме мразиш, Лила

Ник

Докато стоя и отпивам от бирата си, досадните спомени се връщат. Сцени на нелегални боеве и много други ситуации в които никой нормален човек не би желал да се забърква през живота си се превъртат пред очите ми, на фона на чашата с уиски.

Питието е студено. Чашата е влажна под пръстите ми заради ледената течност отвъд стъклото. Оглеждам се в повърхността й, виждайки прясно боядисаната си коса и естествен цвят на очите. Подсмихвам се — може би вече няма да ме бъркат с Лукас.

Отпивам бавно, наслаждавайки се на шума от разговорите наоколо.

Иде ми да се засмея. Дори го правя над ръба на чашата. Самата представа за изражението на Лукас когато научи, че в лятната му къща се вихри пиянско университетско парти ме замайва повече от алкохола в кръвта ми.

Завъртам течността в чашата и я опирам върху крака си. Брюнетката до мен с ярко червило се усмихва и прокарва език по устните си. Жалките й опити да ме накара да спя с нея продължават вече половин час. Почти е срамно колко отчаяно гледа скута ми и се открива в рамото ми, търсейки допир на кожа с кожа.

Извинявам се с крива усмивка и отивам на терасата. Болярдните точки се удрят една в друга докато три момчета играят наблизо. Искам да се включа, но...

Поглеждам екрана на телефона си. Приближава полунощ, а от Плъхчето няма и следа. Бях сигурен, че ще иска ценното си притежание обратно, но излиза, че й е все едно. Още усещам твърдостта му в джоба на дънките си.

С разсеян жест избутвам русите кичури и мачкам малката обеца на ухото си. Още мога да усетя аромата на амоняк от боята. Напомня ми на едни минали години, когато се криех в тоалетните на летището за да използвам фалшив паспорт.

Челюстта ми се стяга. Двата месеца в затвора които излежах са нищо пред онези, които мога да излежа, ако сегашната ми присъда бъде пусната в действие. Вече броя дните до последното дело с отчаяние, близко на онова което изпитва брюнетката в другата стая. Преди месеци, когато исках да вкуся всичко забранено докато часът настъпи и външният свят остане зад гърба ми, щях да удовлетворя желанието й. Може би дори няколко пъти. Сега обаче нищо от това не ми доставя удоволствие. Искам просто да видя лицето на момичето което е оцеляло след инцидента и да й поискам отговори. Не знам дали е за да мога да живея със себе си, или за да има някаква емоция, която да ме държи буден докато изгния зад решетките. Гневът е добро гориво. Всъщност е единственото, което ме кара да живея.