Loving my classmate 🔞

(4) - Мистър Фантазия е надут Пуяк

Внимание: историята съдържа сцени, които може да повлияят на слабите ви сърца, защото авторката е в настроение за spicy реакциите ви

Оставям ви да четете и не забравяйте да коментирате и гласувате за нова глава! ❤️

Лила

Задният двор има страхотна малка градина с каменна пейка, скрита от очите на минувачи чрез умно създадена преграда от растения. Наслаждавам се на звука от колите в далечината, докато отхапвам от сандвича си.
Топло е, следователно кафето ми има вкус на повръщано, принуждавайки ме да се задоволя само със сухото тесто и пуешкото в средата.

Минутите се движат твърде бавно за вкуса ми. Разсеяно свалям очилата си и разтривам очи. Докато вдигам поглед към небето, няма как да пропусна голямата тълпа която приближава главния вход. Сбърчвам вежди в опит да различа на какво се дължи вълнението им, когато излъскан мотор с мощен двигател се плъзга по алеята на стотина метра пред мен.

Не познавам този мъж. Не знам нищо за него, освен, че винаги е център на вниманието. Дори в момента тълпата от негови обожателки крещи от удоволствие и маха за довиждане, дълго след като моториста на фантазиите им вече си е тръгнал.

Оставям сандвича си на страна и накланям глава.

Винаги съм се питала как някой би могъл да търпи такава популярност. Виждал съм как раздава пари наляво-надясно, записва телефонният си номер на непознати красавици от другите сгради. Всъщност, знам че учи в моята сграда единственото от огромната шумна тълпа която неминуемо го следва където и да отиде.

Никога не сме говорили.

Разбира се, че няма да говорим. Аз не говоря с никого.

И все пак... Този тип ме плаши. Неговата смелост да издържа на вниманието на толкова хора направо ме ужасява. Как го прави? Защо? Не получава ли главоболие от постоянната шумна среда в която се намира? Не му ли омръзва да бръмчи с проклетият си мотор и да развява кожените си якета и скъпарски очила?

Поглеждам сандвича с погнуса. Такива хора отбягвам от години. Целенасочено избрах Литература за своята специалност, за да мога да запиша като помощник в библиотеката и да се отърва от всичката ненужна среща с хора.

Но този... Този надут Пуяк е навсякъде. Дори да не сме говорили нито веднъж, много пъти съм се разминавала на косъм от това да бъда смазана от лакеите му: в столовата, на паркинга където стоя сутрин за да пия кафето си, пред тоалетните и дори машините за закуски, които са навсякъде.

Няма никакво значение кой си, важното е да познаваш него. За това по-рано днес се ужасих и избягах от библиотеката — жалкият принц който се излежаваше на любимото ми място за момент ми заприлича на Мистър фантазия.

Не, не го наричам така защото го харесвам. Всъщност... Дори никога не съм го виждала отблизо. (това би означавало да бъда част от приближените му, а по-скоро бих изпила отвара за да се превърна в прасе преди Коледа, от колкото да го направя)

Знам обаче, че той е ходещо бедствие. Кръстих го ,,Мистър фантазия", защото всички момичета в курса ми полудяват, чуят ли, че е тук. Имам чувството, че всяка двойка Х хромозоми в университета е привлечена от него. Той е като въвздухът който дишат, като храната която поглъщат и водата която пият.

А аз успешно го отбягвам вече четири години!

Чувствам се адски горда от себе си.

Подскачам от ужас, когато нещо се отрива в крака ми. Мустаката муцуна с бляскави зелени очи се показва под пейката. Усмихвам се. Пухкавата козина на котката полепва по панталона ми, но аз щастливо й давам от сандвича си и я оставям да се качи до мен.

Посягам към врата й — там, на тънка черна каишка между шарената й сива козина, някога е висяла плочка с име. Вероятно.

— Имаш ли стопанин? — погалвам меките уши и приветствам мъркането. — Не свиквай. Имаш вниманието ми само още тридесет секунди.

Тя жално ме поглежда и хвърля чаровно лапичката си с меки възглавнички на бедрото ми.

— О, не, не, не! Знам какво целиш — навеждам се и целувам челото й, преди да се изправя. Зелените очи тъжно ме следват. — Недей така! Ако и утре си тук, обещавам да ти дам още храна. Но не мога да те взема.

Отдалечавам се бавно, а сърцето ми иска да се върна и да отвлека у дома сивата пухкава топка косми.

Преди да се обърна отправям последен поглед към старата каишка.

,,Май и двамата с теб си нямаме истински дом"

Извръщам се и поемам към дома с познатата болка в гърдите.

коментирай/гласувай

Авторска бележка:
Здравейте прекрасни мои! Как е вашият следобед? А новата година?
Какво ще кажете по развитието на сюжета? Лила не харесва особено популярните момчета, но нещо ми подсказва, че вие може и да харесате това. 😏 Предстои да научим!