Loving my classmate 🔞

(14) - Моето място

Майлс

Виждам я как се усмихва срещу екрана. Пише ми ново съобщение, което получавам малко след това:

+023********
"Добро предложение, но не си заслужава. Това само ще го насъска за още."

Още?

Поклащам глава на себе си и оставям телефона обратно в джоба си. Този разговор ме обърква. Нямам представа какво да кажа и дали това, което накрая казвам е удачно.

Много по-лесно е просто да затворя очи и да чакам следващият звънец — както и правя.

По някое време се усещам да вадя мобилния си и да проверявам за нови съобщения.

Какво ти става? Стегни се. Ще успееш да се реваншираш.

Опирам брадичка на ръката си и потропвам с пръсти. Тик-так. Тик-так. Стрелката на часовника бавно приближава часът за закуска.

Звънецът бие. Междучасие сме.

Сега или никога.

Ставам и взимам раницата си, приближавайки Шай откъм гърба. Посягам и потупвам леко рамото й, молейки се да не в изплаша.

— О! — изненадано се обръща и вирва малкият си нос. — Какво има Майлс?

— Искаш ли да закусваме заедно?

* * *

Шай

Да закусваме...

Да! Да, искам!

Не, почакай, той вкара пениса си в ... Ах! Но това е просто една закуска. В столовата е пълно с хора и той се извини, нали? Едва ли ще опита да направи нещо пред толкова много свидетели.

Вдигам ръка и улавям основата на носа си. 

— Ако искаш недей — избоботва с дълбокият си глас и изглежда засрамен, докато се почесва по тила. — Разбирам, ако обмисляш как да ми откажеш. След случилото се и аз не бих си имал доверие.

Усмихвам се макар и малко несигурно.

— Важното е, че искаш да се реваншираш. Да приключваме с това по-скоро за да не е толкова неловко помежду ни в бъдеще, нали?

— Да — кима бавно Майлс и къдриците му се пързулват напред-назад около дългите мигли. — Съгласен съм.

Атмосферата е  ужасно неловка по целият път към столовата, но Майлс изглежда твърдо решен да ми се реваншира. Никой от двама ни не спира, когато Лий и Макс заедно с малката им групичката влизат в стола след нас и сядат на масата до тази, която е единствената останала свободна.

Майлс си поръчва два веган сандвича и вода, а аз си взимам кока-кола и ябълка. Сядаме в неловка тишина един срещу друг и той сваля качулката си за да ме погледне.

— Не съм вегетарианец — изръсва неочаквано, карайки ме да премигам глупаво. — Просто месото тук е ужасно.

Засмивам се и усещам как товара от раменете ми изчезва. Отхапвам от ябълката си и се излягам назад в стола, кръстосвайки крак върху крак.

— Ти си истински гении. Повечето хора тук плашат за сандвичите с месо и после го изхвърлят, но ти си измислил много по-лесен метод.

Майлс накланя глава.

— Да, такъв съм гении — съгласява се с ирония, която не ми убягва.

— Не бъди толкова строг със себе си — отхапвам отново. — Случката беше грешка и за двама ни. Не трябваше да идвам у вас. Вината е толкова моя, колкото и твоя. Аз не се обвинявам така строго, така че и ти недей.

Той свива пръсти в юмрук и изражението му се смрачава.

— Аз не съм такъв.

От действието ръкава му се набира и отново виждам белезите от рязане, останали от предишни самонаранявания. Поглеждам го с присвити опи.

— Не искаш да си като баща си.

Той забива поглед в масата, отпускайки глава върху ръката си. Пръстите му агресивно разрошват къдриците му, преди да отпусне ръка.

— Знаеш много за мен, а?

Неловко се заигравам с дръжката на ябълката.

— Ами...

— Сега вече и седите заедно на закуска?

Прекъсването на разговора ни бива последвано от шумно  подсвиркване от съседната маса. Майлс се измъква от мислите си и се изправя, улавяйки ме за ръката.

— Да отидем на моето място.

Неговото място?

Сърцето ми препуска лудо. Очите му са като тъмни езера и се оглеждам в тях, губейки слово. Уместно ли е да го последвам?

Ръката му е топла върху моята и не прилага никакъв натиск. Ако откажа, просто мога да се отдръпна.

— Да вървим.

коментирай / гласувай