Loving my classmate 🔞

(1) - Добро утро свят!

Лила

   В началото ще си мислите, че
тази история няма нищо общо с посвещението, но с времето ще разберете че грешите.

Уверявам ви.

Това е история за светът, такъв, какъвто го създадох сама — и не съжалявам дори за миг от тази красива фантазия.

Защото е толкова е трудно да забравиш болката, но и толкова по-трудно да запомниш удоволствието.

Защото няма белег който да ни напомня за щастието и накрая научаваме толкова малко от спокойствието.

Има моменти, в които всички се нуждаем от майка, от баща, от някое по-старо и мъдро създание на което да поплачем. Аз имах само Бог, ала небето ме гледаше с празнота. Въпросите ми останаха неотговорени.

Има ли друг живот след края? Трябва ли да се събудя за да открия, че всичко това е сън?

Трябва да има. Невъзможно е да сме създадени за такъв вид страдание.

И все пак аз винаги бях толкова засрамена да взимам, че не се замислих да давам. Това не беше доброта. Беше прикритие, скривалище, което създадох за себе си. Отдавна разбрах, че да даваш е много по-лесно от това да взимаш, когато не искаш да бъдеш част от нечий живот.

Научих се, че нося лицето на някой предшественик, на жена която никога няма да срещна. Че в огледалото има стотици като мен. И във ваната, когато погледна надолу, тя отвръща на погледа ми, трепереща и деформирана от вълните, спяща на едно измерение от мен.

Може би някъде там живеят всички които сме изгубили. Може би така получаваме втори шанс да открием себе си, след като сме загубили всички останали...

* * *

Постепенно идвам на себе си. Сънят е като катранена слуз, тегли ме обратно в мрачната си паст и трябва да положа усилия за да отворя очи. Бял таван с висящи кабели се спускат отвисоко, преплитат се като странна змия от сиво и синьо, бяло и черно по колона, спускаща се надолу, надолу и още надолу, чак до леглото в което лежа.

Чувам пиукане. Досадна симфония на няколко звука, които се преследват като слънцето и луната една подир друга на еднакви интервали.

В началото не мога да помръдна. Опитвам се, но тялото ми отказва да изпълни нарежданията на мисълта. Сякаш съм пълна с пясък.

— Лила!

Гласът на сестра ми ме кара да размърдам сухите си устни. Тръпка преминава през тялото ми, сякаш нещо ме докосва по ръката. Кайла е надвиснала над мен като рус ангел и плаче от щастие, докато гали рошавите ми черни кичури с дългите си пръсти. Топлината на докосването й ми действа ободряващо и аз понечвам да се пошегувам, но гласът ми излиза като хриптене.

Нещо не е наред.

Кашлям докато ръждивото ми гърло си връща способността да произведе нормален звук и се надигам. От ръката ми виси напръстник с дебел сив кабел. Писукането се усилва, Кайла се усмихва и в стаята настава временна суматоха — две сестри влизат на пожар с притеснение.

— Докторе! — надава глас сестрата и маха с ръка в коридора. —  Пациентката е в съзнание!

Кайла ми шепне нещо през сълзи и целува бузата ми, преди да направи път на лекаря.

Едва тогава разбирам, че съм била в кома.

Оживяла съм.

Родителите ни обаче не са имали този късмет.

коментирай / гласувай

Авторска бележка:
Здравейте. Тази история ще продължи мотивът на ,, Loving my classmate" като засегне други психични разстройства. Героите се познават, ще ги срещате и тук — историята е изцяло за отпускане, надявам се да ви хареса! ❤️