Ангелът на смъртта

Двадесет и осма глава

Но ангелите на светлината далеч не се различаваха от тези на тъмнината.
Въпреки, че се очакваше, че трябва едните да са добри, а другите лоши.

Лицето му беше бледо и издължено, точно като моето.
Приличаше на ходещ мъртвец, с който ме бяха определяли много пъти през годините.

Очите му бяха черни, и нямам предвид кафяво-черни, а просто черни. В истинския смисъл на думата.

Вътре в тях можех да видя много неща, но определено отсъстваше светлината.

Големият белег под окото му, вероятно останал след някоя битка, не вещаеше нищо добро.

И въпреки, че се очакваше да бъдем врагове, знаех, че той няма да ме нарани.

Не би посегнал на собствената си кръв.

По скоро би направил нещо много по лошо и мисля, че се сещах точно какво.
Искаше ме на негова страна.

Но сълзливите истории не помагаха тук.
Не ме интересуваше колко ще ми повтаря, че през всичките тези години съм му липсвала ужасно много.
Бях наясно, че не е така.

Дори беше възможно да излъже, че не е знаел за съществуването ми, например.
По скоро аз бях единственият човек, който не знаеше за твоето съществуване.

И осъзнавах колко много съм повярвала на историите, които всички ми разказваха.
Но може би те бяха единственото истинско нещо тук.

Чейс и Лиса стояха от едната ми страна, малко зад мен и не казваха нищо.
Само можех да усетя пронизващите им погледи точно върху гърба ми, но аз не можех да откъсна очи от Джеймс.

И може би Лус и Крисчън бяха прави, но аз бях прекалено сляпа, за да ги послушам.

Реших да повярвам на старите си приятели, които винаги са ме подкрепяли, но не осъзнавах, че това е грешния избор.

- Здравей, Фей. Нямаш си и на представа колко чаках най-накрая да те видя.

Защото иначе нямаш възможност да изпълниш злия си план.

- А ти си нямаш и на представа колко дълго се опитвам да те избягвам.

След това се усмихна леко, може би защото очакваше подобен отговор.

Тялото ми беше замръзнало и не знаех дали въобще ще успея да помръдна. И истината беше, че се страхувам, защото не знаех какво ще се случи с мен.
Знаех само едно единствено нещо.
Колко много ненавиждам Лиса и Чейс в този момент.

- Как можахте да го направите? - и сълзите бяха готови да потекат, но щях да ги удържам колкото мога.

Лиса не смееше да ме погледне, а Чейс противно на очакванията ми гледаше точно към мен.

Със сините очи, в които все още бях влюбена.

- Всичко беше просто игра, Фей.

Може би това бяха единствените думи от неговата уста, които ме заболяха толкова много.

- Да, Лиса и Чейс се справиха много добре. Нямаше друг начин, по който да те накарам да дойдеш тук, скъпа. А щом вече си тук, никога няма да излезеш, защото знам, че всичко това ти харесва.

Не, по скоро изпитвах отвращение.
Чувство, което се засилваше все повече и повече и започваше да се примесва с друго.
Разочарование.
Но не такова, което майките изпитваха, когато децата им не са се справили добре.

Това беше много по лошо.

- Оу, стига Фей. Погледни ме в очите и ми кажи, че тук не ти харесва, че не усещаш истинската си същност.

Да, може би наистина малка част от мен харесваше това място.
Но трябваше да бъда прекалено зла, за да кажа, че наистина харесвам всичко това.
Да кажа, че харесвам това предателство.

- Единственото нещо, което усещам в момента не може да се сравни с това, което ще усетиш, когато те убия.