Ангелът на смъртта

Първа глава

Ако трябва да съм честна, обичам сънищата, защото само там се чувствам разбирана. Чудовища, вещици, герои, елфи, дори и човеци. Всичко това ти се струва прекалено странно, но и толкова истинско. Можеш да го докоснеш, но знаеш, че не е истинско. Усещаш го, но знаеш, че скоро ще свърши, когато се събудиш и го забравиш.
Както тази нощ, когато сънувах едно приказно, но съвсем грозновато създание. Очите му бяха съвсем сплескани и бях почти сигурна, че е сляпо, а козината му беше пухкава и ми се искаше прекалено много да го погаля. Въпреки всичките си опити да ме убие, то бе добро и аз виждах това в очите му. И когато повалена на пода, в локва от кръв, паднах аз, видях мъката в очите му и знаех, че то не е искало да ме нарани. И точно, когато бях на прага на смъртта, в последната секунда от моя живот, се събудих.
Останала без дъх, но все пак жива.

След като поогледах малкият апартамент установих, че Ния беше излязла. Жената, която ме е отгледала и на която дължа всичко. Най-вероятно беше отишла на работа, докато аз спокойно съм си спяла и не ми е пукало за нищо. Ния работеше в малко магазинче за храна, близо до центъра на града и макар според мен това място да беше повече от ужасно, тя обичаше работата си. Да, не печелеше много, даже въобще, но и харесваше. Колкото до мен - опитвах се да работя понякога и да и помагам, но не винаги можех да намеря нещо подходящо. Малко бяха хората, които наемаха непълнолетни момичета, заради липсата на служители. Облякох се за училище и тръгнах. Утре беше специален ден, защото щях да навърша седемнадесет години. И макар да не исках да празнувам, защото изискваше прекалено много средства, Ния ме убеди. Всъщност беше доста трудно за нея, защото винаги съм била инат. Както и да е, съгласих се само защото тя ми каза, че няма да е нищо голямо, а просто малко събиране с приятели. Тръгнах по пътя за училище пеша, първо, защото билетчетата за автобус са скъпи, а аз трябва да пестя пари, и второ защото обичах да ходя из природата. Навсякъде около мен ме заобикаляха най-различни дървета, чиито цветчета тъкмо бяха разцъфнали. Беше наистина красиво. Като човек, който сменя настроенията си през две секунди, бих казала, че природата ме успокоява и връща веселото ми настроение. Малко неща можеха да ми го върнат.
Когато стигнах най-добрата ми приятелка - Алиса, ме чакаше отвън. Русата и коса беше вдигната на висока конска опашка и няколко свободни кичура се спускаха пред лицето и. Кехлибарените и очи бяха все така весели и живи.
Тя беше най-големият оптимист, когото познавам. Независимо от ситуацията винаги беше готова да те разведри.