Ангелът на смъртта

Шестнадесета глава

В понеделник, рано сутринта, когато всички чакахме учителя по латински, Лиса се появи и седна до мен.
И макар и все още да не беше започнал часа, аз вече го мразех от дъното на душата си. Поне не трябваше да се бия с някого, и по конкретно с Даниел, но никога не съм си падала по езиците. Освен това имах доста краткотрайна памет, която определено не искаше да бъде запълнена от думи по латински.
Лус беше седнала от едната ми страна, разказвайки ми колко много мрази господина по латински, чието име така и не запомних. И аз мисля, че много скоро също щях да го намразя, просто беше въпрос на време.
След изненадващия въпрос на Лиса обаче, аз се фокусирах върху нея, съвсем забравяйки мразенето на господина, който още не бе дошъл.

- Как си? - попита тя и големите и жални очи погледнаха към моите, като че ли молейки се за прошка.

Истината е, че тя не бе направила нищо нередно, ако не броим това, че няма време за мен. Но беше разбираемо, защото всеки има своите проблеми и трудности.

И тогава се замислих как всъщност се чувствам и честно казано, мозъкът ми не можеше да отговори на този въпрос.
Освен, че бях истински изтощена, защото не можах да спя много тази вечер, заради внезапния ми сън с биологичния ми баща. И познайте, отново завърши със смъртта ми, но този път беше много по страшно. Като, че ли това беше проклятието на ангела на смъртта.

Както и да е, след като се събудих посредата на нощта, така и не можах да заспя отново, преследвана от демоните ми. И всеки път, когато се унасях и бях на една секунда от така желаният ми сън, имах чувството, че сърцето ми ще изскочи. Защото странни мисли се загнездваха в главата ми и тъмни образи обземаха съзнанието ми. Образи, които не помнех ясно, но и не исках да си спомням.

Но да прескочим умората, на никого не му пука за нея. Въпреки това се чувствах ужасно объркана, независимо, че това беше вече третата седмица, в която съм тук. Имах толкова въпроси, повечето от тях може би нямаше да получат отговор никога. За истинското ми семейство, за третия етаж, за липсата на каквото и да е досие на Лиса и Чейс.
И също началото на денят, най-кошмарното начало на денят.
Защото съвсем изненадващо се сетих, че забравих да върна тухлата. Последваха много обеждения и колебания от моя страна дали да вляза в директорския кабинет, след като най-вероятно директора ще ме убие. Въпреки това бях измислила невероятно блестящ план да върна тухлата без директора да ме усети. Но съвсем забравих малката подробност за това, че той никога не излиза от кабинета си, като че ли това е неговото единствено убежище.
Разбрах това, когато го заварих вътре, в може би във възможно най-киселото си състояние. Трябваше да импровизирам, но в крайна сметка се отървах без наказание и най-вече - жива.