Ангелът на смъртта

Девета глава

Събудих се рано с намерението да разгледам много обстойно цялата академия и може би да намеря Лиса.
И излязох от стаята, опитвайки се да си спомня от къде по точно ме прекара Даниел. Най-вероятно по най дългия път.
Когато излязох от стаята, се намирах в дългия коридор от вчера. Стая двеста тридесет и три.
И започнах да вървя напред, подминавайки всички номера подред.
Как се очакваше да намеря стаята на Лиса?
Не можех да попитам Крисчън, защото той спеше, не исках да го будя и да разваля прекрасните ни отношения. Все пак той ме нарече психопат, а това не се чува всеки ден.
Добре, че спеше, защото имах шанс да огледам лицето му.
Тъмно кафява коса, почти черна, бяла кожа, почти като на мъртвец, даже ме стресна в първия момент. Наистина приличаше на тъмен ангел и човек може би щеше да го обърка, но имаше нещо добро в него, учудващо понеже и двамата му родители би трябвало да са зли. Не знаех как са го допуснали до академията, но останах с впечатлението, че не е лош човек.
Тогава, когато подминах стая номер двеста деветдесет и две, открих стълбище.
Почти същото стълбище, като това, по което минахме с Даниел вчера, но бях почти сигурна че не е това.
Защото минах по другия път с надеждата някой ученик, който и да е, да отвори вратата си и да ми покаже проклетия път. И да щях да се изложа и най-вероятно ученикът щеше да избяга на поне десет метра от мен, но нямаше значение, защото имах надежда.
Толкова ли обичат да спят тук? И по същинският въпрос, толкова ли съм страшна?
Обикновена леко къдрава тъмно, кафява коса, която стигаше до малко под раменете ми и обикновени зелени очи. И да, може да нямах толкова красиво лице, колкото това на Лиса, но не бях толкова грозна. Нали?
Освен белега на една от бузите ми, който така и не се махна. Да, когато бях малка си падах малко буйно хлапе. Катерех се навсякъде, буквално навсякъде, и в повечето пъти беше забавно, докато не паднах от едно дърво, когато бях на шест. Беше си доста високо, но мисля, че го осъзнах чак тогава, когато се озовах на земята. Дори не разбрах как стана, защото се държах доста здраво. Поне до колкото си спомням.
Но това са подробности.
Започнах да слизам по стълбите, като отново имах чувството, че всичко ще се срути, и дори и по някаква странна случайност да оцелея, ще ме обвинят в това, че съм срутила училището и най-вероятно ще ме убият.
Общо взето беше едно много забавно слизане по стълбите, което ми се струваше като години.
И след като слязох, познайте какво, имаше още един коридор.
Само, че този път, стаите не бяха номерирани и бяха с малко по различна декорация. И тогава когато стигнах до вратата, в която бяха гравирани различни фигури, разбрах, че съм пред стаята на директора. Разбира се, че ще дойда точно тук.
Продължих напред като се опитвах да стъпвам, колкото се може по леко.
После стигнах до една врата, която прикова вниманието ми. На златния надпис върху нея, пишеше:
Училищна библиотека