Ангелът на смъртта

Осемнадесета глава

Вървях по коридорите на празната академия и знаех, че нещо не е наред.
Нямаше жива душа, а миризмата на мъртвец се разнасяше във въздуха все повече.
И точно когато щях да отида да проверя дали случайно няма някой на втория етаж, открих много странна врата.
На пръв поглед съвсем обикновена, но след като видях знака:
Забранено влизането.
Разбрах, че нещо не е наред.

Ръката ми се спусна на дръжката, вратата изскърца и вече бях вътре.

Имаше стълбище, на което не се виждаше края, а отгоре - човешка фигура.
Качваше се нагоре по стълбите и веднага я разпознах, защото това беше Лиса.
Когато извиках след нея, тя веднага се обърна.
Изглеждаше съвсем нормално, с обикновените си джинси и бяла тениска, а косата и беше спусната, закривайки по голямата част от лицето и.
Не можех да я огледам добре оттам, но знаех, че е тя.

- Не трябва да си тук.

Противно на очакванията и, аз започнах да изкачвам всяко едно стъпало нагоре, стигайки до нея.
В кехлибарените и очи, ясно се четеше безпокойство.
Искаше да си тръгна, но нямаше да го направя докато не разбера какво се крие зад онази врата, която виждах в момента смътно, но всяка нощ в ума си.
Лиса се опита да ме накара да си тръгна, като ме разсейваше с най-различни неща.
Вместо това аз продължих да изкачвам стълбите нагоре, имайки чувството, че всеки момент ще се срутят.
Тя следеше всяко мое движение, като че ли щеше да направи всичко, за да не вляза в тази стая.

Но тя беше виновна затова, че аз бях тук. Затова, че знаех каквото и да е.

Поставих ръката си на дръжката, готова да я отворя всеки момент.
Лиса ми изкрещя да спра, а викът и се разнесе като едно безкрайно ехо.

След това се събудих.

И всичко беше както преди, с изключение на едно нещо.
Знаех как да намеря третия етаж.

***

Вече беше сутрин, а аз така и не бях заспала след като се събудих посредата на нощта.
Вместо това прекарах времето в размисли и неусетно то мина.
Беше време да се оправя за часа по история на магията, но възнамерявах въобще да не се появя.
Трябваше да проверя какво има на това място и щях да го направя още сега.
Въпросът беше, че трябваше да си измисля някакво оправдание, за да отсъствам, а не знаех какво да е то.
Бях се спряла на няколко варианта, единия от който веднага отпадаше, защото веднага щяха да разберат, че не съм болна.
Другия беше просто да прекарам часа и да проверя след това.
Но нещо ме изгаряше от вътре, защото трябваше да разбера какво по дяволите има там.
И след като успях да се възпра да отида до там, през нощта - щях да успея и сега.
Просто обикновен час, както всички други.
Минава и след това, отиваш възможно най незабележимо до онази врата.
Врата покрай която бях минавала много пъти, но нямах представа за какво е. Врата, която пренебрегвах, но се оказа, че тя е най-важната от всички тук.
Дори и от стая двеста тридесет и три.

Влязох в помещението, в което се провеждаше часа по история на магията и за мое най-голямо съжаление, почти всички бяха там.
Изненадващо повечето не ми обърнаха внимание, освен един човек, който гледаше точно към мен.
Даниел.
И нямах идея какво иска, но нямаше да му позволя отново да ми се подиграва.
Това беше моментът, в който вътрешният ми глас ме уведоми, че няма какво да направя по въпроса. И това беше лошото.
Не можех да го ударя, и най-вече да се отърва от него.
А най-лошото беше, че той виждаше всичко това. Виждаше колко ми е неприятно и все пак го правеше.
Дори и да не го беше правел след часа с Касандра. Нямаше значение, защото предните пъти бяха достатъчни, а аз не вярвах, че някой може да се промени толкова бързо. Именно, не се.
Седнах до Лус, след като обходих стаята с поглед и установих, че Лиса отново я няма.
Може би се чух да въздъхвам вътрешно и може би исках да изкрещя с всичка сила колко много ми липсва най-добрата ми приятелка.
Почти не я виждах, почти вече не разговаряхме, а когато го правехме тя си намираше оправдание.

Може би щях да го приема по добре, ако беше мъртва.

След като установих, че Феликс все още не е дошъл, се обърнах към Лус.

- Сънувах онова място... - прошепнах тихо, така че никой да не ме чуе, макар и в стаята да беше достатъчно шумно, за да не го чуе никой. - И вече знам как да го намеря.

Спечелих си няколко объркани погледи от нейна страна, защото явно беше достатъчно сънена, за да не разбере за какво по точно говоря.
След малко като че ли се сети и шоколадовите и очи просветнаха в изненада.

- Какво ще правиш?

Нямах някакъв план за това. Всъщност не си падах много по плануването на нещата, по простата причина, че винаги когато го направя, нещо се проваля.
Но това нямаше да се провали, по скоро щеше да е грандиозна катастрофа.
И пренебрегвах всичките онези мрачни мисли, които се бяха загнездили в ума ми. Мрачни мисли, затова, че най-вероятно ще ме хванат, за това, че най-вероятно това което ще видя, няма да ми хареса.
В крайна сметка щеше да е разочароващо, ако накрая се окаже, че Лиса и Чейс не са ме излъгали. Не защото исках те да са го направили, а защото се надявах да видя нещо, което не трябва.
За да може евентуално да разполагам с информация, с която директора и върховния ангел да ме пуснат у дома.
Отвращавах се от себе си, защото в момента мислех само за собствената си изгода.
Но в крайна сметка, така правят всички.

- Ще отида там. След часовете.

Този път бях сигурна в думите си и не ми пукаше дали Чейс е до мен, зад мен или просто някъде до мен.
Защото нямаше да му позволя отново да ме накара да заеквам.
Аз ще отида там и не се интересувах особено от последствията.