Ангелът на смъртта

Седма глава

Всички бяха втренчили погледа си към мен, а аз дори не знаех на къде отивам.
Просто вървях по коридорите с надеждата да срещна Лиса или дори Чейс.
Коридорите бяха дълги и просторни, но изглеждаха малки, защото бяха препълнени с ангели.
Всички тук изглеждаха като просто обикновени хора и това ме плашеше още повече.
Докато ходех, тежестта на онова нещо в ръката ми, което трябваше да е книга, се увеличаваше все повече и повече и мисля, че нямаше начин да изляза от тук без да мразя това място.
Трябва да открия котката си, а нямам идея на къде ходя в момента. Освен, че ме изпратиха при директора, пропуснах първия си час, изгубих котката си и най-вероятно себе си, всичко върви по план и изглежда като един от най-щастливите ми дни.
Поне сега щях да сънувам директора, а не госпожата по математика от истинското ми училище. Знаех си, че не трябва да го поглеждам.
Да, не беше грозен за възрастта си, нито пък си мисля, че някога е бил грозен, но имаше нещо в него, което ме караше да се стряскам.
След още малко ходене и сменяне на ръката, която да държи книгата, видях Чейс.

Търсех Лиса, съдба.

Но нямаше значение, щях да пренебрегна глупавите си чувства, защото те бяха по маловажни от това да се изгубя.

- Чейс... Ще ми помогнеш ли, мисля, че се изгубих.

Разбира се, че се изгубих. Изгубих и котката си, но реших да му спестя тази подробност засега. Трябва Лиса да я е взела, дано Лиса да я е взела.

- Часовете свършиха, трябва да се върнеш в стаята си.

И си тръгна. Започнах да се убеждавам в това, че освен че не ме харесва, най-вероятно ме мрази.
Откъде да знам къде ми е стаята, гений?
Ами, да. Ще проверя в тухлата.
И седнах на пода, както седях преди да отворят класната стая, правейки си пищови за теста. Но това беше минало, тук нямаше да ми трябват нали?
Отворих тухлата и установих това, че освен че е много дебела, е и прекалено прашна.
Най-вероятно е от преди триста години така, че нямаше за какво да се учудвам.
Буквите бяха толкова мънички, че пропуснах няколко реда без да искам и дори нямах представа какво чета.
Част първа. Нещата, които никога не бива да правиш.

И след като установих, че само първата част е триста страници, и не защото я прочетох или нещо такова, по скоро разгърнах книгата, разбрах че това няма да ми е от полза.
Няма ли някаква карта на академията, нещо?
След като затворих безнадеждно тази безполезна тухла, открих че някой ме наблюдава.
Моля те, да е Лиса, моля те.
Даниел.
Но беше странно, защото коридорът се беше изпразнил и ние бяхме единствените тук.