Ангелът на смъртта

Двадесет и пета глава

В следващият момент аз и Лиса бяхме на земята, защото нещо ни събори с необикновена сила.
Очите ми попаднаха на космата козина в много тъмен кафяв цвят.
После видях едно от чудовищата, които някога съм сънувала.
Но знаех, че съм го, защото ми беше твърде познато на външен вид. И колкото и да забравях понякога, нямаше как да не си го спомня.

След това се обърнах и единственото, което видях беше ужасената физиономия на Лиса, която стоеше като препарирана.
Паника и страх се вселиха в тялото ми, защото всеки път, когато видех някои от тези създания, умирах.
Винаги беше в съня, но беше повече от истинско.

Този път не сънувах и това беше една жестока реалност, която пробождаше очите ми с всяка изминала секунда.

Беше високо около два метра и малките му зловещи очи, не вещаеха нищо добро.
Почти съм сигурна, че видях Чейс от другата ми страна, който се беше свил и също като нас не помръдваше.

В следващата секунда, която беше повече от мъчителна, ревът му се чу из цялата гора, която до преди малко беше необичайно тиха.
И вече знаех, че може би не беше добра идея да тръгна, но определено не беше добра идея и да умра с тези мисли.

В следващият момент погледа ми стрелна Лиса и аз и казах с очи:
Бягай.
Защото всеки момент щеше да ни разкъса на малки парченца и нищо нямаше да остане от нас.

Последвах Лиса, бягайки с всичка сила и вече осъзнавах важността на часа на Касандра.
Ако се измъкна от това определено няма повече да подценявам този час.

Не знаех на къде е поел Чейс, но не чувах стъпките му и знаех, че не е след нас.
Но това беше последното нещо, за което мислех, защото животното беше по петите ни и ни настигаше с всяка секунда.

Аз като човек, който мрази да тича, се справях изненадващо добре, макар и да бях много зад Лиса.
Тя тичаше напред с всичка сила и нямаше никакъв шанс да я настигна, защото се отклонихме от пътеката и трябваше освен да тичам, да заобикалям и дърветата пред мен.

А това определено беше трудно, защото не виждах почти нищо.
И почти не гледах в краката си, защото трябваше да гледам към размазания гръб на Лиса, която тича с всичка сила.

В следващата секунда се спънах в един камък, който въобще не забелязах и паднах по очи върху земята.

Единственото, което виждах беше тя и дори нямах сили да стана.
След това чух новият рев на животното и осъзнах, че е точно зад мен.

Обърнах се на другата страна, срещайки погледа му и се опитах да стана, но не ми се получи.
Приближаваше се все повече и повече и аз наистина имах чувството, че краят ми е близо.

После чух писъка на Лиса, която беше разбрала, че съм паднала.

- Фей!

И в този момент си казах, че ако оцелея, от сега нататък ще се старая в часовете на Касандра.

- Бягай Лиса. - беше единственото, което успях да кажа, защото в следващия момент животното ме беше сграбчило.

Когато усетих студените му лапи около шията си, имах чувството, че ще ме удуши, а след това най-вероятно изяде.

Вместо това то не правеше нищо.
И отново повторих на Лиса да бяга, защото тя щеше да е следваща в неговата колекция, а аз не исках това.

Ако ще убива някого, това трябва да съм аз, защото аз се спънах сама.

И знаех, че винаги това ще тежи на съвестта и, но така беше най-добре.

По добре аз.

Може би да, щяха да умрат много ангели на светлината във войната, но те бяха същите като тези на мрака.

Защо те да заслужават да победят?

В следващият момент се зачудих къде е Чейс и защо съдбата е толкова лоша и не ми позволява да видя за последно красивите му очи.

Но може би така беше по добре, защото нямаше да се налага да се тревожа и за неговия живот.
Не бих искала да мисля затова точно сега.

Вместо това забих погледа си в очите на животното, което всеки момент щеше да ме разкъса и съм почти сигурна, че видях добро в тях.

Както всички чудовища, които сънувам.

Защото те не са виновни, че са такива. Никой не е виновен.
И то съжаляваше, някъде много навътре в него, където трябваше да се намира сърцето му.

Погледна ме с малките си черни очи, в които виждах смъртта, но също така и живота.

И знаех, то беше точно като мен.
Нито добро, нито зло.

То беше просто себе си и определено не искаше да убива.

Вместо това може би искаше да ме пощади, но нещо вътре в него го караше да прави такива неща.
Проклятие, което е застигнало всички създания в тази гора.

В следващият момент извадих ножа си от обувката и го забих в сърцето му.

Гледах го в очите, докато то умираше и не спирах да си крещя вътрешно колко много съжалявам.