Ангелът на смъртта

Двадесет и шеста глава

Сънувах Кайл.

Момчето, което си бях обещала да спася.

И най-лошото беше, че въобще не бях сигурна дали ще оживея, за да изкарам всички от това място.

Дори не знаех дали съм способна да го направя.

Единственото нещо, което си спомнях от съня бяха сивите му очи, които ме умоляваха, точно така както го правеха и преди.

И макар това да беше единственият ми спомен, знаех, че са негови.

След като отворих очите си, видях спящото лице на Лиса, което се намираше точно до моето.

Слънцето вече беше изгряло и озаряваше земята с неговите топли лъчи.

После си спомних чудовището от вчера, което убих.

Гледаше ме с жалните си очи, но аз въпреки това го убих.

И по важното - то ми позволи да го убия. Нямах идея защо, но ако не го беше направило, мен вече нямаше да ме има.

И въпреки хилядите думи на Чейс и Лиса, че съм постъпила правилно, аз не се чувствах така.

Защото вече бях убийца.

И само мисълта за това ме плашеше.

Просто не можех да си представя какво ще е ако се налага да убивам толкова много хора.

Та аз не се справях дори и с мравките...

Чейс беше станал и гледаше умислен в краката си.

Не ме забеляза в първия момент, но после, когато най-сетне премести погледа си, ме видя.
Не исках да будя Лиса, защото доста се уплаши вчера и имаше нужда от сън.

Аз също имах нужда от сън.
Но засега щях да се задоволя и само с сивите очи на Кайл.

И вече бях готова за войната, колкото и странно да звучи.
Защото вече имах мотивацията да оцелея.

- Ела с мен, Фей. - каза Чейс тихо така, че да не събуди Лиса с гласа си.

Попринцип нея можеше да я събуди всичко.
От стъпки в коридора до някакъв странен шум от другата страна на улицата.

Но в момента спеше по дълбоко от всякога и мисля, че чуваше единствено собствените си мисли.

Аз бях пълната противоположност на нея, защото малко неща можеха да ме събудят.

Едно от тях - сънищата ми.