Ангелът на смъртта

Двадесет и осма глава

Всичко наоколо беше черно и не ми даваше особени надежди, че е вероятно тук да живее някой.

Усещането, когато влязохме вътре, беше смразяващо.
Не, защото беше ужасно студено, а защото цялото ми тяло се скова, може би от страх.

Въздухът миришеше по същия начин, по който миришеше онази голяма стая, в която изцеждаха жизнените сили на група деца.

И нямаше нищо по различно.

Попитах Лиса дали е възможно да сме объркали мястото.

Попитах и Чейс.

Но единственото нещо, което получих беше мълчание, което караше всяка една част от тялото ми да изтръпва.

И ми ставаше ясно защо съм тук, но може би не исках да повярвам.

Имах шанса да побягна, да се опитам да избягам от тук.
Но ми беше пределно ясно, че нямаше да оцелея в тази гора.

Всичко наоколо беше черно и приличаше до някаква степен на смъртта.

Най-лошото беше, че страха не беше единственото чувство, което изпитвах.
И знаех, че една малка част от мен харесва това място, но нямаше да и позволя да завземе ума ми.

Трябваше да се страхувам, да се боя, най-вероятно да плача.

Но не виждах смисъл, защото нито едно от тези неща нямаше да ми помогне.

Лиса гледаше в белия под, който контрастираше с всичко тук, и знаех какво значи това.
Не смееше да ме погледне в очите, което значеше, че всичко това е било лъжа.

Но когато осъзнах сериозността на положението и че това определено не е царството на звездите, вече беше прекалено късно.

След като мъж с черна перелина излезе от сенките, точно така както съм чела, че става по книгите, знаех, че наистина всичко това е било лъжа.

Исках да плача, неописуемо много, защото се чувствах предадена от най добрите ми приятели, но нищо нямаше значение.

После се вгледах в лицето му, същото лице, за което всички говореха в академията.

И въпреки, че ме беше страх да го изрека, може би заради силата, която излъчваше този мъж, знаех, че това е баща ми.

От плът и кръв, само че не съм сигурна с частта за плътта.

Много учители разказваха за него, за това какво ужасно чудовище е, за животите, които е отнел. А аз можех само да стоя, потънала в срам, че съм негова дъщеря, и да вярвам на всички тези истории.