Ангелът на смъртта

Двадесет и първа глава

На следващия ден, устните ми все още горяха.
След целувката, Чейс си тръгна, оставяйки ме сама с зачервено лице и хиляди въпроси.
И въпреки, че си мислех, че ще сънувам това дни наред, не беше така.
Сънувах Лиса, добрата стара Лиса, която не ме лъжеше и ми беше най-добрата приятелка. Човекът на когото споделях всичко.
С времето се превръщахме в просто познати, с общо минало, които се разминават по коридорите с едно глухо "Здрасти".
И беше тъжно, че е толкова лесно да загърбиш миналото, да продължиш напред с нови хора.
И въпреки, че си спомням смътно подробностите, помня усмивката и.
Когато се прибрах снощи в стаята, много след вечерния час, Крисчън спеше.
Може би така беше най-добре, защото щеше да ме залее с куп въпроси, на които дори и аз не знам отговора.

На сутринта, като се събудих, се чувствах така все едно не съм спала цяла нощ.
Умората беше завладяла цялото ми тяло и дори не знаех дали ще мога да стана от леглото.
Хоуп спеше както винаги и вече започвах да и завиждам, защото тя правеше това по цял ден.
Веднъж даже я помислих за умряла, защото въобще не помръдваше. Наложи се да я събудя и определено не изглеждаше много доволна.
Най-мързеливото създание, което някога съм виждала.

След това се насилих да стана и да се приготвя за часа на Касандра, която най-вероятно отново щеше да се опитва да ме убие.
Започнах да свиквам с това чувство.
И докато мислех най-различни варианти как да избягвам Крисчън и Лус цял ден, вече бях на двора при другите ученици.

- Изглеждаш така все едно не си спала цяла нощ, учейки за часовете. - каза Касандра вместо поздрав, при което отново всички приковаха погледите си към мен.

Да, знам, че не изглеждам особено добре, но можеше да не ми го натякваш.
Напоследък дори да спя колкото е необходимо, пак се чувствам уморена.

- И така се чувствам.

Макар и никога да не бих седнала да уча цяла нощ.
Очакваше се от мен да бъда най-добрата, най-силната, но всъщност се чувствах като отрепка каквато всъщност бях.

Отново щях да тренирам заедно с Даниел, колкото и да не исках.
И макар той вече да не се държеше така, вярвах, че много скоро ще започне.
Никой не се променя толкова лесно.
Трябваше да убедя върховния ангел или поне директора, че това е нередно. Но какво можех да направя аз?
Дори не можех да използвам силите си и колкото и да опитвах все нещо се объркваше. И докато Неана вече гледаше с безнадежден поглед към мен, защото не ставам, аз всячески се опитвам да овладея силите си.
Колкото и да ме плашат, колкото и да не искам да дойде онзи ден, в който ще се наложи да ги използвам и най-вероятно да убия баща си.
Едва ли щеше да е такъв проблем, тъй като на него не му пука за мен, а следователно и на мен не ми пука за него.
Но самото нещо - да отнема живот ми се струваше жестоко и ужасно и нямаше да го понеса.
Щеше да лежи на съвестта ми може би завинаги.

Небето беше мрачно и тъмно, което ме навяваше на мисълта, че скоро ще вали.
Тъмните облаци пречеха на светлината от слънцето, която искаше да достигне до земята.
Силен вятър духаше наоколо и караше тялото ми да настръхва, защото точно днес бях решила да изляза по къс ръкав.
В тези часове се движим много и бързо се загряваме - си бях казала.
Но не предполагах, че ще вали.
Само се надявах това да не попречи на срещата ми с Чейс по късно, защото нямаше как да я пропусна.
Вчера точно преди да си тръгне, той ми предложи да се видим на следващия ден, а аз все още червена като домат, успях само да кимна.

Нищо нямаше да убие настроението ми.

Освен онези хора, на които все още изцеждат жизнените сили, а аз съм безпомощна.
Освен Касандра, която ни накара да направим сто лицеви опори.
И аз отново бях заедно с Даниел, опитвайки се да го игнорирам по всички възможни начини.
Невъзможно.

- Изглеждаш ужасно. - отбеляза той преди да започне да прави лицевите опори.
За първи път да искам да се сражаваме, за да мога да избия глупавата му усмивка от грозното му лице.
Вместо това щях да си умра тук, опитвайки се да изпълня поне половината от задачата.

След като стигнах до двадесет след много мъки и болки от моя страна, се тръшнах на пода, с надеждата никога повече да не стана.
Вместо това трябваше да гледам Даниел, който вече беше почти готов и отброяваше бройката на глас може би, за да ме дразни.
По лицето му липсваше умората и се чудех как по дяволите е възможно това.

- Стегни се, Фей. От теб се очаква да спасиш света.

Невероятно. Сега щеше да ми натяква колко съм зле, но нямаше нужда, защото до някаква степен бях наясно.

- Може би няма нужда от спасяване.

Или по скоро не исках да има война. Защото много ангели щяха да загинат, както и хора. А победата е просто едно шибано надмощие над другите.

- С този ентусиазъм определено ще победиш.

И осъзнавах как ме използват само заради това. Аз бях тяхното спасение.
Определено исках да си отида вкъщи и никога повече да не се върна тук, но нямах избор.
Не и докато живота на Ния зависеше от мен.

- Именно. Не искам шибаната победа.

Защото най-вероятно след като победят, ще се отърват от мен.
Исках да се надявам на слава, която ще получа като награда.
Всички да знаят за мен, учениците да четат за мен в учебника по история.
Но знаех, че няма да стане така.