Ангелът на смъртта

Девета глава

И знаех, че съм открила моето място. Ако щях да остана тук, толкова време, трябваше да правя нещо нали?
Нямаше да чета глупавата тухла, а щях да чета нещо полезно. Например може да си намеря приказки за чудовища, но от онези достоверните. За да може, ако някога, така случайно, ме нападне нещо подобно да знам как да се защитя. Да, даже и аз не си повярвах. Всички знаем, че ще избягам със скоростта на светлината и крясъци, които могат да се чуят в човешката ми къща. Където и да е тя в момента.

Влязох в стаята, очаквайки някаква мъничка библиотека, но не. Беше огромна, дори не можех да намеря края и. И не знаех дали трябва да се радвам, защото ще имам четиво за следващите няколко години или да се разочаровам, защото всички знаем, че ще се загубя, ако вляза вътре.
Малко по напред, седнала зад едно голямо бюро, стоеше стара жена. Най-вероятно библиотекарката.
Носеше очила, с които се опитваше да прочете нещо. Имаше почти бяла коса, от която се виждаха няколко кафяви кичура, все още непобелели.
Не изглеждаше заплашителна, затова реших да отида до нея.

- Здравейте. - казах, опитвайки се да звуча колкото се може по учтиво, но отново не ми се получи.

- Фей Лойд. - вдигна поглед, за да ме огледа. - Всички учебници или книги, които ще ти трябват се намират в сектор две.

Ъх, дойдох тук за нормални книги, но по важното, от къде ме познаваше?
Мисля, че трябваше вече да свикна с това, че всички тук ме познават. Като че ли съм единственият преносител на една от най-опасните болести, в академията.
Не, здравето си ми беше добре.

Кимнах леко, просто защото не знаех какво се очаква да кажа, а жената продължи да чете някаква книга.
Продължих напред, надявайки се, че ще намеря някаква табела или нещо, което подсказва, че съм в сектор две.
Вместо това видях Даниел, докато разглеждах книгите.

- Какво, да не би да си решила да се образоваш? Малко късно се сети.

- Трябва да намеря книгите, които ще ми трябват за часовете, гений. А ти ще ми помогнеш.

Дано да ми помогне, трябва да ми помогне. Кого залъгвам, той е гадняр.

- Защо да го правя? - каза той смеейки се така все едно съм казала най-смешното нещо на света. Знам, че съм забавна, но чак толкова.

- Ами не знам... Това е работата ти.

О, да. Определено оцелих точното място, защото веднага, след като изрекох последната дума, лицето му доби обикновения си каменен вид на гадняр. Споменах ли вече, че е гадняр?