Ангелът на смъртта

Втора глава

- Не бива да се сърдиш на Ния. Идеята беше моя. - каза тя като започна да избягва очите ми.
Не обичаше да бъде виновна и да се извинява.

- А тя се е съгласила...

Да, наистина нямаше толкова много хора. Само повечето от съучениците ми и изглежда всички се забавляваха.
Имате ли онези моменти, в които знаете, че сте преиграли, но не знаете какво да направите?

- Стига, Фей... Отиди и се забавлявай, защото порастваш и не се знае кога пак ще имаш този шанс.

Да, трябваше да престана да се държа като възрастна, но не ми се получаваше.
Всичко беше наистина страхотно и разбрах всъщност колко се беше постарала Ния.
Седях и си говорех с Лиса, докато не дойде човекът когото въобще не исках да виждам. Не защото не го харесвам, а напротив, защото знаех, че пак ще кажа някоя глупост, а те се ръсеха от устата ми постоянно, когато той беше наблизо.
Чейс беше пред мен, отново, което ме навяваше на мисълта, че или иска нещо от мен или просто е заинтересован? Определено първото. Той дори не беше толкова привлекателен - по думите на Алиса, която определено беше специалистката на тази тема.
Имаше обикновена кестенява коса и обикновени сини очи, но това не ми пречеше да не го харесвам.
Изглеждаше съвсем обикновен и това бе причината, заради която го харесвах. Не се опитваше да се прави на нещо, което не е, както правеха повечето. И това беше всичко специално в него, но беше повече от достатъчно за мен.

- Здравей Фей! Честит рожден ден. - каза той и мисля, че устата ми се отвори повече от обикновено. Той говореше на мен, не на Алиса.
Всички знаеха, че той я харесва от доста дълго време насам, дори тя го знаеше. Това разби сърцето ми многократно през годините, но Лиса категорично ми беше заявила, че не се интересува от него. Повярвах и след като го отряза за трети път и той реши да престане с опитите, но все пак всички знаеха, че все още я харесва.
Това беше проблемът. Обичах най-добрата си приятелка повече от всичко, но понякога ме караше да се чувствам като боклук.
Първо защото абсолютно всички момчета въздишаха по нея, дори тези които някога съм харесвала, и второ защото имаше за какво да я харесват. Бях щастлива за нея, но ми беше трудно да прикрия и мъката си. Все си казвах, че това че харесвам някого, не е важно, защото чувствата се менят със скоростта на светлината и пренебрегвах чувствата си. Не винаги се получаваше.
Просто е гадно да разбереш, че човекът, в когото си се влюбил, харесва най-добрата ти приятелка.

- Благодаря.

Често пъти избягвах дългите разговори с него, защото винаги, абсолютно винаги, всичко се проваляше. Просто трябваше да приема, че Чейс, не ме харесва.
И почти, но само почти, бях започнала да го превъзмогвам малко по малко. Всичко се провали, когато точно тогава той реши да започне да говори повече с мен.

Реших да изляза малко на двора, за да осмисля странният си живот, но колкото повече мислих - толкова по зле ставаше.
Какво ще работя в бъдеще? Къде ще уча?
Това бяха въпроси, които често се въртяха в главата ми, но така и не получаваха отговор.
Лиса също не знаеше, но този факт не ме успокояваше, по простата причина, че тя е човек на момента. Никога не обмисля нещо, просто действа и в повечето случаи нещата и се получават. Винаги ми е повтаряла да не се безпокоя за това, защото ще дойде момент, в който всичко ще ми е наясно.
Надявах се да е права.

Дворът ни не беше един от най-големите, но все пак цветята бяха наистина красиви. Ния се грижеше усилено за тях и аз често и помагах.
Разглеждах наоколо така все едно съм за първи път тук.
Все още се чувствах уморена, но си мислех, че е просто заради дългия ден. Можех да се справя с умората и всичко беше наред, докато не започна да ме боли отново главата.
После започнаха да ми се привиждат някакви неща.
От доста малка сънувах и ми се привиждаха най различни чудовища, вампири, вещици, и просто отдавах всичко на факта, че имам прекалено смахната психика. Въпросът беше, че всичко ми се струваше прекалено истинско.
Никой не знаеше за виденията, защото просто не исках да ме помислят за луда, макар и може би наистина да бях. Бях разказвала на Ния за кошмарите, а тя просто казваше, че са най-обикновени сънища и че всеки сънува такива неща. Но аз ги възприемах като съвсем различно нещо. Не бяха страшни, по скоро бяха странни и в повечето случаи умирах. Въпросът беше, че точно когато си помислих, че това е края, аз се събуждах.
Единственият, който ме разбираше беше котката ми - Хоуп. Тя беше единствената, която знае за сънищата ми.
Е, знае е силно казано, като се има предвид, че всеки път, когато и разказвам тя спи непробудно.

Но все пак този път беше различно, защото знаех, че съм будна и нямаше начин това да е видение.
И се радвах, защото беше силно вероятно да не съм луда и същевременно бях уплашена до мозъка на костите си.

Защото тази жена беше ангел.

***

Това дори и редактирано звучи като шитня, ще ме прощавате.