✖ЛУД ЗА ЕДИН ДЕН✖

✞Part 17✞

   Чувствали ли сте се някога по този начин? Чувството да мразите някого от дъното на душата си и един ден когато този човек си отиде да се почувствате празен, сякаш този човек ви е подържал жив и изведнъж в деня в който той ви изостави вие се сгромолясвате, сякаш пронизани от куршум след който остава една дупка в сърцето ви, която не може да бъде запълнена от нищо и никой.

   Така се чувствам аз гледайки трупа на баща ми, макар и ужасен родител той все пак бе единствения, който някога се е грижил за мен и мотивацията ми да бъда по - добър човек. Той бе единственото нещо, което ме мотивираше да продължавам казвайки си, че ако не го направя ще свърша като него. Но всичко което му наговорих ми се струва толкова глупаво, той просто се опитваше да ме спаси, неговия син... нали?? В последните му мигове аз му казах неща за които в момента съжалявам знаейки, че няма да мога да се извиня или да върна времето назад колкото и силно да желаех това.

   Сълзи се стичаха по бузите ми, а сърцето ми се разкъсваше. От другата ми страна лежеше Джънгкук все още в безсъзнание. Част от мен, макар и незначителна, искаше той да не се събуди, защото всичко това стана заради него, но частта в мен, която е безнадеждно влюбена в него се разкъсваше при факта, че той лежи на пода в безсъзнание, а аз не можех да му помогна. Не знаех какво мога да направя освен да чакам той да се събуди... тогава чух гласа на Джимин, който не бе обелил и дума откакто сме тук:

- Тае? Добре ли си? Имаш ли нужда от нещо? - попита той със загрижен тон.

   Помислих за момент. 'От какво имам нужда?' зададох си този въпрос на ум и чаках все едно някой щеше да даде отговор на въпроса ми. Просто си седях и се взирах в стария и прашен килим, който ми навя стари, макар и не толкова хубави, спомени.

   Преди години ми служеше като легло, защото понякога баща ми ме караше да спя на пода когато ми беше ядосан или ме наказваше. Особено през зимните вечери тук беше много студено и като наказание, че не съм свършил някое от задълженията си той ме наказваше да спя на пода. Помня как се сгушвах на кълбо и се опитвах да се стопля, но студът поглъщаше цялата топлина, която тялото ми излъчваше и ме обгръщаше в своята ледена прегръдка. Имаше вечери в които не можех да заспя заради коварния студ и затова разсейвах ума си с четене... четене... тефтера!!!

   Станах като светкавица и се обърнах към коленичещия до мен Джимин:

- Тефтера... Джимин, трябва да вземем тефтера, помогни ми да го намерим! - наредих аз.