✖ЛУД ЗА ЕДИН ДЕН✖

✞The beginning✞

         Повечето време от деня си, го прекарвам в сиропиталището. Естествено си имам и къща, защото няма начин след като вече съм самостоятелен да остана при онова чудовище. Бях изхарчил всичките си спестявания, за да си купя една малка къща в един от тихите и спокойни квартали, възможно по - далеч от баща ми. Не беше кой знае колко голяма и скъпо обзаведена, но след време когато събера повече пари ще си купя друга. 

      Може би бях един от малкото възпитатели, които се държат мило с децата тук. За повечето, които работят в сиропиталището тези деца не са нищо повече от боклук, но според мен те имат бъдеще, стига да има кой да им покаже правилния път. Не мога да кажа, че всички имат добро възпитание, някой просто седят и плачат за бой, но поне няма да съм аз този, който ще ги набие, а и не искам, след като знам какво е чувството. За някой от тях наистина ми става жал и се опитвам по някакъв начина да ги изкарам невинни, за да не ги пребият до посиняване, но други имат много лошо отношение, дори и към мен. Аз се опитвам всячески да им направя добро впечатление, за да знаят, че могат да разчитат на мен, за жалост обаче те не го проумяват. 

     Работил съм с много деца, на различна възраст и вече може да се каже, че съм нещо като специалист, но имаше едно момче, така и не можах да го разгадая. Беше още първата година когато започнах да работя тук.

     Все още бях нов тогава и не се разбирах със всички, но все пак имах добри отношения с повечето деца и колеги. Може би някъде към 5-тия месец след наемането ми пристигнаха деца от други градове, за да бъдат настанени в нашето сиропиталище. Повечето от тях бяха малки, между 7-8 годишна възраст, а други бяха на 15-16 години, но бяха само четирима. 

     Тогава за пръв път ставах свидетел на това събитие. Толкова много деца идващи от различни места, за да бъдат възпитани тук. Наистина ми беше интересно и любопитно, имах желание и амбиция да се запозная с всички тях, дори с по - големите, макар че тогава нямах толкова голям опит, колкото сега. 

        В този ден седях пред вратата с широка усмивка на лице и приветствах всяко едно дете влизащо в сградата, когато нещо привлече вниманието ми. Момче на около 16 години с леко светло кафява коса, слабичко, но високо на ръст. Изглеждаше ми изплашено, предполагам, поглеждайки от моя гледна точка и бих искал да му помогна, тъй като винаги ме е било грижа за другите. Без да се замисля, отидох с леко забързана крачка до него. Гледаше ме като малко кутре с неговите красиви очи. Изглеждаше ми до някаква степен объркан, но затова съм аз, за да му помогна. Когато се приближих малко по близо до него той насочи цялото си внимание към мен. Предполагам не съм го уплашил или нещо такова, не че съм много страшен повечето от децата тук ме възприемат като шут. Помислих, че една усмивка от моя страна би придала добро впечатление. Направих опит да го заговоря: