✖ЛУД ЗА ЕДИН ДЕН✖

✞The beginning✞

Името ми е Ким Техюнг и съм на 19 години. Като за начало бих искал да разкажа малко повече за себе си и семейството ми. Роден съм в Тегу, но когато бях на 9 с баща ми се преместихме в Сеул. Като цяло съм единственото дете в семейството без майка, тя почина когато бях на 6 в пътен инцидент. Баща ми... през повечето време е мъртвешки пиян, затова бях принуден да се оправям съвсем сам още от малък. Баба и дядо нямам. Баща ми е бил осиновен, но е избягал от осиновителите си, а родителите на майка ми не желаеха да имат контакт с мен или с баща ми след смъртта й. Не може да се каже, че детството ми беше съвършено, даже беше обратното. Като малък, когато баща ми прекаляваше с алкохола ме пребиваше само, защото му беше на кеф, а в някои случай дори ме изхвърляше от къщата и се налагаше да спя при съседите. Те поне се държаха мило с мен от съжаление.           

         Обещах си и бях решен, че никога няма да постъпя така с дете, знаех, че трябва да бъда по - добър. Затова започнах да уча усърдно, влязох в добър колеж и завърших право, като се надявах един ден да стана велик адвокат да помагам на хората и да раздавам правосъдие. Вместо това сега работя в едно сиропиталище като възпитател. Показвам на децата кое е правилно и кое не, за да може след време когато пораснат да имат представа какъв е света и как да се справят с проблемите си, да бъдат отговорни родители и да не нараняват децата си, така както баща ми постъпи с мен.             

        Знам, че за човек като мен с такива успехи в учението, да работи такава работа не му отива, но на мен ми доставя удоволствие, а и децата не са никак лоши даже са много мили с някой изключения, разбира се. Та бях започнал да работя това от около година и половина, с надеждата, че ще започна с нещо хубаво и на пръв поглед това ще направи добро впечатление на хората за мен, но след толкова много време това се превърна в нещо като мое хоби. Всеки ден се запознавах и работех с нови деца идващи от различни места с различни истории и когато ги слушах се замислях колко отвратителни хора има по този свят и че трябва да бъда поне малко благодарен за това, че имах някакво семейство, колкото и разбито да бе то. Разбира се никога не бих простил на баща ми за начина по, който ме третираше, макар точно той да беше този, който ме мотивира да уча и да стана това, което съм днес. Мечтаех си за хубава работа, красива жена и едно прекрасно и умно дете, което да отгледам с цялата си любов. Но като се замисля сега, времето отминаваше, а аз още нямах приятелка. Да си призная не изглеждах толкова зле, бях доста хубав ако мога да го кажа така, без да звуча самовлюбено. В гимназията си имах приятелка, но беше за около месец и тя ми изневери, защото не съм я задоволявал, поне това беше нейното оправдание.