Вендета - (Корумпирани-№1)

Глава 25

Тереза

СЕГА

Подпъхнах ръка под възглавницата и завъртях тялото си на другата страна, сгушвайки се още повече в пухкавото одеало. Толкова беше меко. Тази сутрин щях да спя до обяд и нямаше да имам никакво огризение за това. Зарових лице на дълбоко във възглавницата, която миришеше твърде хубаво и си записах после да похваля мама за омекотителя, който използваше. Леглото беше меко. Беше толкова меко и...проклетото слънце ми пареше на очите. Защо са ми клепачи, когато не могат да ме предпазят от слънцето, за бога? Беше толкова ярко, сякаш си бях отново в Лос Анджелис, където нямам...

Цялото ми тяло изтръпна на място а дори още не бях успяла да се съсредоточа, когато отворих очи. Започнах на сляпо да опипвам леглото, на което бях, осъзнавайки, че в никакъв случай не беше моето. Аз в никакъв случай не притежавах толкова меки чаршафи и дори да притежавах, те нямаше да бъдат толкова семпло бели. Със сигурност щяха да имат поне едни звездички отгоре. И в никакъв случай завивките ми не миришеха толкова хубаво, защото почти забравях да слагам омекотител. Нормално. Нормално нищо да не е както трябва, просто защото стаята не беше моя! И тъпото слънце. В моята стая слънцето не светеше право в мен, защото бях зад къщата. Разбира се.

Стиснах белите завивки в юмрука си, докато недоволно се изправях седнала върху матрака. Това трябваше да бъде една хубава шега. Или пък сън? Щях да се щипна ето сега и...не. Не, не, не! Зарових лице в шепите си и започнах да се самообиждам, да се кълна и не само себе си, а Вероника и Деймън. Най-вече Деймън. Защото точно той трябва да ме е прибрал от бара и да ме е оставил в...не и неговата стая.

Разтрих очи и се заогледах наоколо, но скромното обзавеждане нямаше нищо общо с това, което беше в неговата стая. Което преди години беше. Но не ми се вярваше ей така изведнъж да реши, че бяло и жълто по стените му допадат много повече от неговите черни нюанси. Също като сърцето му. Защото беше катран.
Рязка болка затуптя вътре в черепа ми, която не можех лесно да отмия само с разтриване на челото. Щеше ми се просто да се върна между тези добре ухаещи завивки и да спра да мисля къде, по дяволите, се намирах. Обзалагам се, че е в някоя от другите стаи на имението, които рядко се използваха от нечестата нужда от гости. Защо им е притрябвала толкова голяма къща, когато тук рядко постъпваха нови хора? Заврътях се настрани в търсене на телефона си и го намерих захванат за зарядно на едно от шкафчетата. Пресегнах се и лениво опитах да го върна обратно към живот. И това не съм правила, със сигурност. Последното нещо за което мислех вчера беше да си заредя телефона. Разбира се, че Деймън трябва да е помислил за всичко. Помислил е и за тайнствено хапче, което беше оставил на шкафа с грижливо подготвена чаша вода. Исках да му се ядосам отново и да бъда не бясна, а преминала измерение от яд, но не беше възможно. Просто защото вчера алкохола беше отмил цялата болка, която бях задържала и сега единственото ми желание бе да се възползвам от краткото спокойствие, което ми беше предоставил. Отново се пресегнах напред, за да го взема, като улових и малка зелена бележка, която беше точно под хапчето.