Вендета - (Корумпирани-№1)

Глава 3

Тереза

9 ГОДИНИ ПО-РАНО

Хванах Адриан за ръка и го придърпах пред себе си, оправяйки ризата му. Беше първия ни учебен ден и вълнението се изливаше от мен. Заразлика от малкото ми братче, което подсмъркваше и умоляваше мама да не го пуска на новото място, както се беше изразил. Ставаше ми толкова мъчно, че бях готова да остана вкъщи с него само и само да не плаче. Явно приобщаването беше по-трудно за него. Още нещо по което бяхме коренно различни освен външните ни черти.

Младата учителка от начален етап хвана ръчичката му и ми се усмихна мило и сърдечно. Лекия вятър размърда косата от лицето ми и ми позволи да й отвърна.

- Сигурно всеки ден се сблъсквате с това. - говорех за мъката на Ади по майка си. Тя кимна смирено и потупа момченцето по гърба, при което Адриан само стисна устни и я изгледа лошо. Напуши ме смях, но преглътнах каквото и желание имах да подкопая доброто си впечатление пред учителката му.

- Не се притеснявайте, рано или късно ще му хареса тук. А колкото по-рано, толкова повече игри с останалите деца и сок на обяд. - смигна му многозначително. - Разбрах, че сте нови тук. Надявам се да се приспособите бързо към обществото.

Нанизах раницата си на рамото и й се усмихнах.

- Надявам се.

По филмите всичко изглеждаше по-добре. Говоря за онези комедии, в които момичето отива в ново училище и веднага се запознава със супер известните момичета, после има драма с хубавия футболист, който в крайна сметка се оказва бивш на фалшивата й нова приятелка и после приятелката й ти слага лепило на стола, за да ти го върне и ти завършваш без панталони в един слънчев понеделник...ами да, не е точно така. Дори училището да надвишаваше всяка моя представа (и всяка разходка покрай него с гугъл мапс) то гъмжеше с малки или големи, значение нямаше, деца, които бяха като затворено стадо. Нито успях да се приобщя към някое от тях, нито да завържа приятелство веднага. Не очаквах думите на госпожата да бяха чак толкова буквални. Учителите бяха прекалено заети да обръщат внимание на старите си ученици до толкова, че дори забравиха въобще, че съм тук и съществувам. Какво начало само. Цял ден щях да го разправям на майка си, която със сигурност щеше да измрънка, че първия ден никога не е достатъчно добър.

Но после така беше и с втория.

Третия.

И така една седмица по-късно.