Вендета - (Корумпирани-№1)

Глава 13

Деймън

СЕГА

Наместих се на дивана и опънах ръце зад врата си, като опитах да се съсредоточа по-упорито. После затворих очи и опитах да изпъна тялото си още повече, разделечих краката си, но всичко ми се струваше ужасно неловко и дори отвращаващо. Добре, може би ми трябва още стимул. Пресегнах се и хванах плоската чаша за уиски, отпивайки дълга глътка. Спрях чак когато трахеята ми толкова стана болезнена, че ми попречи да вдишам дълбоко. Мамка му. Мамка му, щях да откача.

- Стига, престани. - хванах косата на момичето, което опитваше от известно време да убеди пениса ми да подаде реакция, че е готов за използване и отметнах главата й назад от момчето ми. Веднага се почувствах много по-добре. Поне нямаше кой да изсмуква душата от него, дотолкова, че чак го съжалявах. Сърнешко големите й кафяви очи се ококориха от изненада и опита да хване ръката ми, за да я откъсне от косата си, но това само ме накара да я разметна на другата страна. Ядосваше ме. Или просто бях почти на предела си да превъртя и най-вече, че се чувствах изключително непосилен на нищо, за да оправя този проблем. Момичето протегна ръце напред и опита отново да ме убеди да я оставя да опита отново, но голяма грешка, защото изохка от болка когато изпуснах косата й и затегнах пръстите си около челюстта й. - Казах ти да се разкараш, по дяволите. Попринцип ли си толкова глупава, или днес е по-специален случай? Разкарай. Се.

Не останах и секунда повече на този диван и вдигнах панталоните нагоре без да ги закопчавам. Колана се носеше около талията ми, но имах нужда това момиче да се разкара от стаята възможно най-скоро. Нямаше да стане, разбира се че нямаше да стане. То това си беше цяло представление, което се опитах да направя. Отново хванах проклетата чаша и я повдигнах към устните си, докато гледах примижено към отворената гледка на Лос Анджелис. Не си струваше нито услугите на тези глупаво скъпи жени, нито проклетия хотел в който бях останал. Въпреки, че вероятно хората си умираха да останат на почивка тук, докато аз се наливах с алкохол и чисто и просто се самосъжалявах. Ядосвах? Може би по-вероятно това.

- Деймън.

Останах с гръб към Виктор, който явно беше дошъл, за да стане черешката на проклетата торта за деня. Не, нямах нищо против компанията му. С това момче бяхме повече от приятели и го виждах като свои двойник, свои брат. Но понякога остроумната му руска уста ме докарваше до последната струна а точно сега бях съвсем на върха й. Дразнех се, че нямах контрол. Това чисто и просто ме побъркваше повече от всичко друго, което се случи напоследък. Нямах контрол над единственото нещо, което съм имал - Тереза проклета Мюлър. Защото разбира се, че не можех ей така да вляза в работата й и да й наредя да започне работа при мен, вместо да си губи времето в оная агенция. Не можех и да я взема под ръка, за да я прибера вкъщи, нито да я накарам да ми позволи да говоря с нея малко повече от едни проклети 5 минути. Само онова интервю ми даде възможноста да водя какъвто и да е разговор с нея. Искаше ми се да питам и питам, да съм наистина гаден и да я притисна до толкова, че да й стане крайно неприятно, но тя или щеше да се уплаши и да си тръгне или щеше да ме намрази безусловно много така, че всички нови шансове да ми се изгорят като конец - до пепел. Не можех да направя нищичко освен да я оставя да върви с бавни крачки към мен всеки път когато се срещнем. А през цялото това време аз се мразех и се мразех, че си повтарях как трябва да й дам време и пространство. За какво? По дяволите, какво време? Намерих я, след толкова години я намерих и сега очаква просто да продължа сякаш никога не съм я виждал? Това момиче продължаваше да бъде богиня и ръцете ми плачеха при мисълта да не я докосна отново. Трябваше да оправя нещата все някак, трябваше да си стегна проклетия пенис и да действам по-сериозно.