Вендета - (Корумпирани-№1)

Глава 10

Тереза

СЕГА

- Има намаление в LK, слънце. Заслужават си дрешките, да знаеш. Аз си взех две рокли и един подарък за теб. Вчера имах цял ден свободен, тъй като госпожица Ленън настоя да освободим имението заради детерминирането на онези буболечки, които пълзяха напред-назад.

Врътнах очи, въпреки, че сърцето ми се разду от сладост. Милата ми майка, винаги мислеше и за нас дори преди себе си. Радвах се, че започна да гледа повече на себе си все пак от както и Адриан се премести. Въпреки, че сега посвети цялото си време на упорита работа в подръжка на имението на Ленънови успя да се запише в клуб за книги, където обаче пиеха вино и обсъждаха клюките на Кервил.

- Казва се клуб на книгата само защото няма да е легално да отворим клуб за пиене на вино! - беше обяснявала навремето, когато се поинтересувах повече за новото й хоби.

Пуснах телефона на рамото си и го притиснах с бузата, докато в прегръдките си носих два стака с бяла хартия към принтера. Докато й обяснявах, че LK верига магазини използват твърде нискокачествени продукти за дрехите се наложи да поздравя две колежки и да обещая на едната да й прегледам отново статията. Браво Тереза, още една точка в плана за днес. Предвид, че половината поле беше заето с вечерната ми работа. Надраскано с голяма червена черта, за да не позволявам да правя обещания за след 11 часа вечерта.

- Нискокачествени ли? На мен никак не ми изглежда, че роклята ми е направена от пластмаса или фолио. Какво значи твърде нискокачествен продукт за дрехи дори? Това да не е някаква измишлиотина по която отново работиш? Плат като плат. - притиснах устни в права черта, за да не се разсмея и треснах пакетите върху масата, заемайки се да разопаковам единия.

- Мамо, няма да разбереш докато не започнеш да използваш по-често онова приложение, което ти изтеглих. Вайбър отдавна е минало от мода и заема само излишно място на лаптопа и телефона ми!

- Стига, Теси, даже нали наскоро ми прати купони за онзи новия телефон с тъчмад. Работя по въпроса с използването.

Заврях новите листове в празното отделение и затворих обратно машината.

- Тъчпад. - поправих я разсеяно и прехвърлих устройството на другото рамо, когато лявото започна да изтръпва. Прибрах в кошницата на колела втория пакет от хартия и се заех да оправя свлечените ми панталони, който обикновенно носех с колан, за да не ми се налага да правя точно това всеки път, когато ходя. Не че бях особено изненадана, когато осъзнах сутринта на спирката, че съм го забравила. Само главата все още ми седеше стабилно на раменете. Едва успях да спя спокойно предвид цялото въртене в леглото ми и двата чая, които станах да си направя през нощта. Проблема в цялата работа беше, че макар да бях облекчена, че срещата ми с Деймън беше строго приключила и напът никога отново да се повтори, едни студени ръце ме гъделичката по цялото любопитство само с въпроса - ами какво ако? Ами какво ако бях приела да остана? Ами какво ако му бях позволила да ме пита повече и повече и накрая да разбере всичко, което не съм казала на никой и в крайна сметка той беше единствения, който щеше да ме разбере? Чувствах снощи като излишен багаж, който нахвърлих в самолета си, който отлиташе към една и съща дестинация - Паранояланд всеки път, когато нещо се объркаше. Нямах нито време да действам правилно вчера, нито да мисля трезво, но вечерта наваксах. Осъзнах, че срещата с него щеше да бъде почти неизбежна дори да бях със Стефан в стаята и макар да бях сигурна, че щеше да е хиляди пъти по-добре да не се беше случвала вероятноста да съжалявам че е бил покрай мен през цялото време и не съм се срещнала дори за кратко щеше да е малко повече от половината процент. Може би всичко опираше до това, че покрай него бях придобила известна доза мазохизъм. Към себе си и към чувствата си, защото той определено не проявяваше милост към двете. С изключение на снощи. Така лесно се беше примирил с молбата ми да се придържаме към интервюто и ми позволи да приключа с работата си, че може би това беше като едно голямо зърно от кафе, което бях глътнала и не ми даваше спокойствие. Деймън можеше да приема хиляди форми и спираше винаги до тази, която или най-много го устройва, или която иска да бъде.