Вендета - (Корумпирани-№1)

Глава 12

Тереза

СЕГА

Обожавах случайностите. Наистина обичах, когато сутрин стана и по пътя към работата си срещна пет долара на земята, които после се оказват безкрайно в полза за неправността с картата ми за транспорт. Може би е случайност да се запозная с човек, който вследвствие се оказва, че работи на магазина срещу апартамента ми. Дали беше случайност, че един сърдит хипопотам се казваше Терезинка? Тереза, Терезинка, все си беше едно и също. Пък и смятам този хипопотам за духовно животно още от мига в който го зърнах за пръв път в детската градина на снимка. Още си го спомням - чисто като ясен ден. Но в крайна сметка не е хубаво, когато се засечеш с наемателя, на който дължиш пари от идния месец и той все пак те убеждава, че няма проблем и ти влиза в положение, когато не спира да те гледа злобно? Със сигурност е много гадно и да се окаже, че си се блъснала в дете на важна особа, която лесно може да ти развали живота и кариерата ако не се извиниш с десет имейла и пет песнички.

Но най-омразната ми случайност бе да се намирам на едно и също място с едни и същи хора, които крайно не намирам за добра, утешителна, приятна, дори поносима компания. А какво, ако се окаже че опашката, на която се редиш е дълга и магазина не е особено широк, тъй като се води за нон-стоп? Побъркваш се. Ето това става. Сега, когато се намирах на пет крачки от тъмната коса на Деймън Ленън и тотално контрастиращата русолява такава на приятеля му от детски години, Виктор Казиев...е това вече си беше интересно. Интересно дали кръвното ми налягане ще издържи и няма да ми даде да се просна на пода в блажен припадък.

Може би беше за част от секундата, в която просто опитах да примижа с очи, за да видя цената на двата пакета шоколадови топчета опаковани на едно. Не, аз знаех, че са на към неговата посока, точно натам, но все пак наистина ми се ядяха проклетите шоколадови топчета. Винаги бяха най-добрите. Разтапяха ти се в устата в секундата, в която грижливо ги метнеш върте и най-важното - шоколада не ти залепваше по зъбите! Беше истинска...катастрофа. Защото си казах, че няма какво да стане и че няма да ми се налага да си говоря с тях по причината, че бяха обърнати с гръб към щанда с алкохол. Шоколада беше ей на толкова да докосне пръстите ми, усещах евтината опаковка, която толкова често бях разкъсвала в бързината да си открадна няколко преди работа, че...едва не изпищях, когато чух името си от Деймън. Знаех че е пред мен, знаех, знаех, знаех, защото виждах официалните ми обувки точно под носа. Там бяха, непременно, защото просто беше толкова лесно да се обърнеш назад и да застанеш лице в лице с най-големия си враг и някогашен любовник. Защо не можеше да е толкова лесно да изчезнеш? Като един бутон, който отнема едно движение на пръстите, за да го натиснеш.