Вендета - (Корумпирани-№1)

Глава 1

Тереза

9 ГОДИНИ ПО-РАНО

Полюшвах крака, докато оставях хладния септември да зажили по бузите ми. Залюлях се леко и не се изплаших, когато старата люлка започна да скърца неприятно. Огледах ръждата около веригата и мътно си спомних как по старата ни къща в Канада често се срещаше наоколо, също толкова, колкото и мухъла по стените ъглите на стаите, смесващ се с вмирисани плодове, които ние с брат ми забравяхме да изядем на време. Сега гледах новото място, в което щяхме да се нанесем и което беше голямо 50 пъти колкото нашата къщурка - имението на Ленънови в което родителите ми щяха да работят. Бежовата облицовка на къщата беше внушителна също колкото елементите по нея. Детските ми очи не можеха да поберат колко различно изглеждаше всичко от бедния квартал, в който бях свикнала. Част от мен искаше да се върне обратно там, защото там беше моя дом, там беше моето щастие. Това тук намирисваше на истинско главоболие. Но мама ми повтаряше, че света е прекалено голям, за да си примижваме очите срещу всяко препядствие. А и изглеждаше забавно да се почувстам за малко важна.

Притиснах чело към верижката, затворих очи и поседях така две минути преди да тръгна към отворените врати, които мирно чакаха нас. Разминах се с брат си и го хванах как носеше отворена кутия с подаващи се играчки от нея. Поех към майка си, която седеше скръстила ръце върху гърдите си, изписала най-голямата усмивка през живота си. Знаех, че приемаше това като нова възможност, но и знаех колко щеше да и залипсва нашето старо местенце.

- Това е новия ни дом, Теси. - преметна ръка през рамото ми. Все още бях дребна, пубертета едва ме застигна, но вече бях навлязла достатъчно в него, че да ми пораснат гърдите. Чувствах се странно напреднала. И нова. - Харесва ли ти? Май го обожаваш.

- Разбира се. - усмихнах се накриво и си повторих, че щом тя е щастлива, аз бях също. Майка надникна към мен, побутна ме по рамото.

- Отиди да провериш стаята си.

Бях развълнувана, че ще имам собствена стая, в която брат ми нямаше да прави своите свински номера като за едно 9 годишно дете, което играеше на конзола, докато родителите му не му нашарят врата. Повече нямаше да срещам мазни петна от пуканки по телевизора си и със сигурност нямаше да ми липсват различните му чифтове чорапи - а понякога и сам войнът е войн. Мечтаех, като отчаяна, че това щеше да е по-добро.