Вендета - (Корумпирани-№1)

Глава 19

Тереза

СЕГА

Очаквах да се докосна до здравата му скула и след това пляска да запълни тази тежка тишина, след което да се почувствам автоматично по-добре. Но макар да стоях със затворени очи и да желаех да не съм на това място все пак стъпих здраво на краката си, когато здрави окови си вързаха около китката ми и едва не ме разтърсиха назад и напред. Всъщност, наистина очаквах да изпълня целта в живота си и да ударя Деймън Ленън за втори път, точно както го сънувах безброй пъти, където в допълнение обаче го подлагах на неописуеми старовремски мъчения така че да му върна за всичко. Но докато седях и се взирах в тези сини очи като океан, който бавно заформяше цунами, осъзнах че се бях провалила в малката си мечта и седях опряла нос в този на Деймън. Ръката му ме беше придърпала към гърдите си и сега двамата се биехме за капка въздух, която да изпием в това задушно място от искри, които бяха готови да направят пожар.

- Добър опит, Тереза. Другия път бъди по-бърза.

Ноздрите ми се разшириха от гняв и стиснах зъби също като него, като едва не ми изпука челюста. Чувствах се страшно гореща и факта, че се намирах нос в нос с Деймън ме докарваше до психоза, неизлечима с най-тежка присъда. Буквално бях притисната и предизвикателния му тъмен поглед явно нямаше никакво намерение да ме пусне поне докато не му дам обяснение за това, което щях да направя. Изненадата вече беше изчезнала. На нейно място сега седеше само един голям, черен облак от оформящо се напрежение.

Опитах да издърпам ръката си от неговата, но той само я стисна още по-силно и ме разтърси отново без да пропусне да ме залепи до неговото тяло. Подпрях другата си ръка на голите му гърди, които едва когато докоснах осъзнах че не бяха покрити и цяла кана с кръв се напълни в лицето ми. От яд. Само от яд.

- Пусни ми ръката, Деймън. - едва познах гласа си, но явно на него не му направи никакво впечатление.

- Точно след като се опита да ми удариш шамар ли? Не мисля така.

- Казах да ме пуснеш веднага.

- Ами извинявай няма ли да добавиш?

- Ти си психопат.

- Предпочитам креативен.

Очите ни се изпиваха предизвикателно преди да отпусна напрежението в ръката си и да се оставя на мигът спокойствие след атаката, която предприех. Адреналина бушуваше във вените ми и раздуваше сърцето ми твърде бързо. Имах чувството, че Деймън можеше да го усети от тази близост, която споделяхме. Косата ми беше залепнала по устните от цялото тръскане и със сила откъснах длан от гърдите му, за да ги премахна, но преди да докосна устните си той нежно хвана пръстите ми и ги върна обратно на предишното им място. Вдигна показалец и докато ме гледаше в очите бясно, бавно премахна косъмчетата от устните ми, прибирайки кичур коса зад ухото ми. Почувствах се много объркана от контраста на едната му ръка с другата и очите му с действията. Като че ли това ме накара да го намразя още повече, да няма място в мен което да не е изпълнено с омраза, която да ме кара да го сравня със земята.